Ние знаем, че нашият Бог и Създател от безгранична любов към нас станал човек и, прекрачил непроходимата бездна, отделяща Твореца от творението, дошъл в света. Ние знаем, че Той е пострадал за нашите грехове, бил разпнат на Кръста, възкръснал в третия ден, възнесъл се на небето и очаква и ние да отидем там, където е Той.
За да можем да отидем при Него, Той ни е оставил Своите заповеди, Своето учение. И ето досега и до днешно време това учение, това небесно съкровище, се запазва неповредено, чисто и безупречно в нашата света Православна Църква. Преподобни Серафим Саровски казвал, че православната вяра няма ни петно, ни порок. Тези думи означават, че Православието по своята същност, по своя дух е същата небесна истина, която преди две хиляди години апостолите приели от Христа, Божия Син.
Далеч не на всички се е удало да съхранят и пренесат през вековете истинската вяра. Много християнски народи отпаднали от Вселенската Църква, много не могли да запазят чистотата на учението и се отклонили в ерес. Например, не я запазила западната Църква - католици и протестанти. Първите прибавили много към първоначалната истина Христова, вторите, обратното, много отнели от нея. По такъв начин, и едните и другите повредили тази истина, изопачили я, направили от нея религия, основана на човешкия разум и произвол, а не на Божието Откровение.
Няма нищо удивително в това, че много части от Христовата Църква в протежение на историята отпаднали от истината: нали Църквата се намира в състояние на непрекъсната война с врага на нашето спасение, дявола, а на война, както е известно, може не само да побеждаваш, но и да претърпиш поражение. Там, например, се случва, че отделни части или даже цели армии попадат в плен или обсада. Същото се случило и с много Църкви - те попаднали в плен и обсада. Православната Църква по Божия милост избягнала такъв плен. Макар и врагът да изправя срещу нея своите свирепи воини, но не може да й надделее. Оставайки свободна и непобедена, тя даже до този ден неизменно пази в себе си безценното съкровище на небесата – неповредената вяра Христова.
Ако погледнем историята на Православието, ще видим, че тя не е била проста и лека. Известно е, например, че често православните народи попадали под чуждоземно и иноверно иго: арабско, османско, монголско или болшевишко. Често те бивали разорявани до основи, намирали се на границата на унищожението и гибелта. За да се убедим в това, не е нужно да отиваме далеч в миналото, достатъчно е да видим това, което е ставало в Русия съвсем неотдавна - в ХХ век.
Стотици хиляди разстреляни свещеници, милиони репресирани за вярата, десетки хиляди взривени храмове и манастири, надмощие на богоборчеството и атеизма в страната. Къде е тук тържеството на православието? Нали неговата история – това е история на големи бедствия, гонения и разрушения? Но в това и се състои тържеството, че, въпреки големите бедствия, въпреки, че всички космически сили на злото се опитвали да го изтрият от лицето на земята, Православието устояло, запазило апостолската вяра неповредена и по-старому върви в нашия свят по пътя на истината и спасението. Нима това не е тържество, не е победа, не е причина за голяма радост?
Това че врагът с наистина голяма злоба воюва именно против Православната Църква, несъмнено ни убеждава, че тази Църква е истинската, че тя е същата тази Църква, която основал на земята Богочовекът Христос. Понеже дяволът, бидейки враг на истината, повече от всичко ненавижда истинската вяра, затова и стоварва върху нея цялата си ярост.
Истинската Църква винаги бива гонена, за това предупреждавал християните апостол Павел. „Всички, желаещи да живеят благочестиво в Христа Иисуса, - казвай той, - ще бъдат гонени”. Гоненията и изпитанията са признак на истинската Църква и истинското християнство. Сръбският светител Николай Велимирович писал на един руски човек, страдащ при вида на това, което става в комунистическа Русия: „Не питай, защо Господ изпитва Русия. Нали е написано: когото Господ обича, него и наказва. И бичува. Именно така е написано, че милостивият Бог бичува този, когото обича. Бичува го в земното царство, за да го прослави в Царството Небесно. Бичува го, за да не се привърже към земния тлен, към светските идоли, към измамните идоли на хорската сила, умелост и богатство, към преходните и болестни съблазни. Без голямо бичуване Православието не би пренесло Божията истина през толкова пропасти и мрака на много векове и не би преодоляло наистина дългия път с препятствия, запазвайки истината и светостта в чистота. Без страдания Православието и сто години не би се запазило в своята чистота.
От деветнадесет столетия няма ни едно без гонения, без насмешки, без робство, огън, страх и ужас за св. Православие. Другите религии не познават това. Еретиците не разбират това. Нито един народ, избрал земното царство за идеал за щастие, не разбира и не приема това, което сега става с православна Русия. Това е разбираемо само за прозорливите, за тези, които виждат вечното и безсмъртно Царство Христово като реалност. Обаче и прозорливостта е дъщеря на страданията”.
Ако погледнем историята на западната Църква след нейното отделяне от вселенското християнство, ще видим, че гонения срещу вярата там не е имало или почти не и имало. И това е верен признак за това, че западната Църква е попаднала във вражески плен или обсада. Смисълът тук е прост: защо да воюваш с този, който и така вече е завоюван? Да унищожаваш и поробваш физически този, който вече е поробен духовно? Да грабиш този, който вече е ограбен и опустошен? Разбира се, всичко това е напълно излишно, затова врагът не воюва против западното християнство с такава ярост, както против нас. Нашата Църква не се намира нито в плен, нито в обсада и по тази причина е обект на най-непримирима война от страна на врага, който се засилва да отнеме главното нейно съкровище - истинската вяра Христова.
Истинската вяра била дадена от Бога на православните народи, първо, за да устройват по тази вяра своя живот, а второ, за да я пазят внимателно и да могат да я предадат на други. Този безценен дар им се паднал, не защото те били по-добри от всички народи на земята, но по особено Божие изволение, по неизповедимите пътища на Божествения Промисъл. Оттук следва, че православните трябва не да се гордеят с това, че те са получили този дар, но да благодарят на Бога за него и да се боят да не се окажат недостойни за него. Уви, тази опасност постоянно ни заплашва, както някога заплашвала ветхозаветните евреи. И причината тук е същата като при тях: ние не живеем в пълно съответствие с дадената ни небесна истина.
Чeсто ние познаваме лошо тази истина, лошо познаваме православната вяра. Ние приличаме на човек, който седи на сандък със злато и не знае как да отвори този сандък и как да го ползва. Обаче ако ние не познаваме, както трябва, своята вяра, братя и сестри, тогава ние не можем и да живеем според нея, а значи, не можем да угодим на Бога. И в този случай ние ще имаме отговор пред Божия Съд. Нали комуто много е дадено, от него много и ще се изисква. Ако ни е дадена истинската вяра, дадено ни е всичко за достигане на съвършенство, а ние, въпреки това, живеем недостойно, то с какво ще се оправдаваме пред Бога?
Другите народи в оправдание на своя езически живот могат да кажат, че щом не им е дадена истинската вяра, тогава не може от тях и строго да се изисква. Но ние няма да имаме такова оправдание. Ние сме кръстени, имаме храмове и богослужение, ние имаме Свещеното Писание и творенията на светите отци, дадени са ни великите тайнства на Църквата. С други думи, ние имаме всичко, което е необходимо за спасение. И ако след това ние не се спасяваме, то кой, освен нас самите, е виновен за това? И какво ще кажем на Господа на Страшния Му Съд?
И така, да се погрижим, братя и сестри, да изправим своя живот, за да го направим съобразен с дадената ни небесна истина. Да се постараем колкото може по-дълбоко да узнаем богатството и съкровището на Православието. Старецът Паисий Светогорец казвал, че колкото дълбаем в православието, толкова то благоухае. И обратното, колкото се потапяме в другите религии или ереси, толкова се изпълняме със зловоние.
Наред с другите неща, трябва да познаваме православната вяра и поради това, че върху на нас лежи задължението да я предадем на своите деца и внуци. Както ние сами сме я приели от нашите предци, така сме длъжни да я предадем на нашите потомци. Обаче, за да предадем нещо на някого, трябва отначало да го притежаваме. Ако ние нямаме нищо, тогава и на другите не ще можем нищо да предадем. Така че, ето още една причина ние непременно да познаваме съкровищата на своята вяра.
В заключение може да се разкаже случая, описан от митрополит Вениамин Федченков в една от неговите книги. Някаква жителка на Елзас, французойка от старинен дворянски род, принадлежаща към протестантското изповедание, чувствала остра неудовлетвореност от своята вяра и духовен живот. Постоянно я занимавал въпроса: коя от християнските църкви е истинска? В търсене на отговор тя започнала да чете житията на светиите. Веднъж тя седяла в градината и четяла житеописанието на най-известния католически светец - Франциск Асизски. Четейки тази книга, тя задрямала. И ето насън тя видяла, че по пътечката в градината към нея идва самият Франциск, а редом с нето някакъв благолепен старец, целият светъл и сияещ. Франциск, идвайки към нея и посочвайки й стареца, казва: „Дъще моя! Ти търсиш истинската Църква – тя е там, където е той. Тя всичко поддържа, а сама не се нуждае от нечия поддръжка”. С това видението свършило и жената се събудила. Тя не знаела кой бил старецът, идващ с Франциск, но нещо й подсказвало, че това трябва да е свързано с Русия и Руската Църква. И скоро всичко се изяснило. Станало по следния начин. Месец след видението нейното семейство наело работник. Той се оказал руски човек, от емигрантите. Когато тази жена отишла при него да види как той се е устроил, нейното внимание привлякла намиращата се у него икона. Вглеждайки се в нея, тя със страх и радост познала в изображения светец същия старец, който бил с Франциск. „Кажете кой е изобразен тук?” – попитала тя работника. „Преподобни Серафим Саровски”, — отговорил той. Така тя узнала, че истинската вяра е в Православната Църква.
Братя и сестри, по своята вътрешна същност Православието е същото християнство, което преди две хиляди години преобърнало нашия свят. И наистина, то е способно да го преобърне още веднъж, защото е запазило в себе си неповредени всички тези Божествени сили, които била дадени от Господ Бог на Неговата истинска Църква. Нека свято да пазим предадената ни от Бога православна вяра, да се стараем по-дълбоко да я познаваме, да се стараем да се обогатим с нейните съкровища. Най-главното, нека да устройваме според тази вяра нашия живот. Понеже този, който живее според нея, непременно ще се спаси и ще бъде прославен от Бога на небето и на земята. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев