Поздравявам ви, братя и сестри, с неделния ден, който е посветен на паметта на Йоан Лествичник – велик подвижник на древността, аскет, учител на Църквата, който е оставил своето произведение „Лествица” за духовно възрастване. Този път на духовно усъвършенстване е изминат и опитно описан от него самия. В първата глава той пише, че Господ ще ни съди не за това, че не сме творили чудеса, че не сме извършили нещо необикновено, а ще ни съди, защото не сме оплаквали своите грехове. Ето какво най-важно се изисква от нас, заради което и ни се дава Великия пост, заради което Господ е създал Църквата, – та да можем със своя покаен плач да умием своите грехове така, че те да се заличат от душата ни. Ето към какво ни призовава Йоан Лествичник, който сам изминал този път и бил свидетел на подвига на множество подвижници – на много хора, угодили на Бога.
И макар сред нас да няма чудотворци, макар сред нас да няма особени подвижници, макар сред нас да няма аскети, но да се каем и оплакваме своите грехове ние можем. Но само че много често правим това формално и повърхностно. Ние можем да плачем от обиди, можем да плачем от безсилие, можем да плачем заради някакви неуспехи – това понякога извиква у нас сълзи. А ако така остро осъзнаваме своя грях, че той с болка се отразява в сърцето, та да почувстваме остро, че не може да се живее с греха, че не бива в сърцето ни да се загнезди този мъртвешки, лишаващ ни от свобода и радост чуждороден елемент, който попада в нашето сърце, защото ние се поддаваме на своите страсти, беззаконни или несвоевременни желания, когато временното поставяме по-високо от вечното, своето удоволствие, своя покой, или някакви свои потребности поставяме по-високо от служението на Бога и по-високо от служението на хората.
Ето тогава грехът се заселва в душата ни и за да го изгоним с Божията помощ (само на това ние можем да разчитаме), ние трябва с всичката сила на душата си да го възненавидим и да се борим, и да молим Господа да ни избави от нашия грях, та това действително да бъде покаен плач. Тогава и в нашия обикновен суетен светски живот – труден и напрегнат, където има толкова много обстоятелства, които ни провокират да вършим грехове, където е така трудно да се борим с тях в наше време, – ако ние възненавидим своя грях, ако ние със сълзи страдаме пред Божието лице за това, че сме такива несъвършени, осакатени от греха, тогава Господ ще ни даде сили.
И в днешното евангелско четиво за изцелението на бесноватия при Спасителя дошъл страдащ баща на тежкоболен бесноват син и със смирение, и молба започнал да моли Господа Той да изцели отрока, който от детство изпадал в конвулсии, в страшна зависимост от лукавия (Мк. 9:17). И Господ със Своето властно слово изцелил този отрок, само попитал отначало баща му: „Вярваш ли ти, че Аз мога да направя това?” И този отвърнал с необикновено смирение, което е много характерно: „Вярвам, Господи, помогни на неверието му!” (т. е. вярвам, но разбирам, че моята вяра е нищожна, моята вяра е несъвършена, но укрепи вярата ми в тази минута, та с цялата си душевна сила да повярвам, че Ти можеш това).
Виждайки неговите страдания, смирената му молба Господ изцелил сина му. И после учениците се приближили и попитали, защо, когато той довел и при тях своя син, те не могли да го изцелят. Спасителят им отговорил, че този род (т. е. маловерието, греховността) „с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост” (Мк. 9:29). Господ ни дарува молитвата, и молитва не с много думи, а с искрени думи. Думите могат да бъдат и немного. Само великите светци могли да съставят такива продължителни и пространни молитви, защото сърцето им било изпълнено с любов към Господа, то проникнало в дълбините на смирението, от тези дълбини те черпели и своите вдъхновени молитви. А за нас е достатъчно в трудни моменти от живота, от душа да кажем „Господи помилуй!”, но само да е от дълбините на душата, от цяло сърце, та да разберем, че само Божията милост може да ни спаси и избави от нашите грехове.
И постът се състои не само от въздържание от блажна храна. Това е, преди всичко, въздържание в мислите, въздържание на езика, с който ние грешим постоянно – произнасяме груб, недоброжелателни думи, един друг се обвиняваме и обиждаме. Това е много труден пост и той е много по-важен, отколкото хранителния пост, още повече, че някои просто не могат поради здравословното си състояние да постят според цялата строгост на Устава. Животът сега е друг, не е задължително да изпълняваме всички ограничения по отношение на храната, но ние можем в пълна степен да се въздържаме от лоши постъпки, лоши мисли. Това може да изисква от себе си всеки – и детето, и възрастният, и здравият, и болният, стига само да се отнася към себе си строго и да се уповава на Господа. Тогава Господ, виждайки този стремеж, това старание, ще изпълни желанията на нашето сърце. Искаме ли да побеждаваме своите грехове от дълбините на сърцето си, – значи ще победим. Ето тази искреност не ни достига, за нея е нужно да се молим и просим Господ да укрепи вярата ни. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев