В името на Отца и Сина и Светия Дух! От първите думи на днешното Евангелие ние узнаваме какво чувствали, какво преживявали най-близките до Христос хора, Неговите любими ученици и апостоли, когато вървели с Него заедно в последния Му път към Йерусалим. Ние с изумление разбираме, че се страхували: „Когато бяха на път, възлизайки за Йерусалим, Иисус вървеше пред тях, а те бяха смаяни; и следвайки подире Му, бояха се” (Мк.10:32). Много-много години след описваните събития, видимо спомняйки си тези дни, надживелият всички свои събратя деветдесетгодишен старец, апостолът и евангелистът Йоан Богослов, ще напише в своето послание: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (1 Ин. 4:18).
И, на практика, как освен със страх, може да се обясни тази суетлива загриженост за гаранции, тези почти неприлични, на фона на току-що предсказаните от Спасителя откровения за Своята смърт, претенции за бъдещи награди: „Те Му рекоха: дай ни да седнем при Тебе, един отдясно, а друг отляво, в славата Ти” (Мк.10:37). Той на тях говори за „бичуване” и оплюване”; а те в отговор – „за сядане в слава”!
И все пак да се въздържим от осъждане на „несъвършените в любовта” ученици! Да се въздържим, понеже и евангелист Марк и евангелист Йоан са запазили този епизод в своята памет и са го записали в своите Благовестия за нас, толкова несъвършените в любовта, толкова, ако не повече, треперещи от страх, толкова безпокоящи се за своите изгоди в дни, когато дошло времето, „когато беше посетен” (Лк. 19:44), както казал Господ за Своя народ, в дни, когато приключва нашето постно странстване, когато ние, заедно с цялата Църква „възлизаме в Йерусалим”, приближавайки се до дните на страданията.
И, най-важното е, да се въздържим от лесния съд над страхливите апостоли още и поради това, че и на нас постът ни е бил даден, за да се научим макар и по-малко да се занимаваме със своето тяло, което все едно ще изтлее, макар и съвсем малко повече да се грижим за своята вечна и безсмъртна душа. Реален показател за това колко сме преуспели в този непрост труд за душата може да стане степента на нашето безстрашие, или, по думите на свети апостол и евангелист Йоан Богослов, нашето съвършенство в любовта. И ето да попитаме себе си: истина ли е, че ние по-смело и по-лесно гледаме на бъдещето, без да се страхуваме за утрешния ден, без да се опасяваме от неговата тъмнина и непредсказуемост, истина ли е, че ние в резултат на нашите постнически трудове сме се научили да обичаме така, че сме способни да забравим за своите страхове, за своите печали, за своите болести и обиди? Истина ли е, че в сърцата ни се заселила нова смелост, и ние сега не треперим в ужас за тези, които обичаме, за самите себе си, накрая, понеже сме се научили на такова доверие, израсли сме в такава степен в любовта към Бога, че приемаме от Него без страх и без трепет, всичко което Той ни праща за нашето спасение?
В края на краищата ни е известно, каква Жертва за нас е принесена от нашия Бог, нали и ние самите помним, и апостол Павел днес ни напомня, че „Христос, Първосвещеник на бъдещите блага,... нито с козя и телешка кръв, но със Своята кръв влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление” (Евр. 9:11,12). От какво да се боим сега? За какво да се страхуваме? Пък и защо да се страхуваме, и да униваме, и да се опечаляваме така, сякаш не за нас тази велика Жертва, така, сякаш не на нас е казано: „Винаги се радвайте” (1 Сол. 5:16)!
Само тези, които са победили своите безкрайни опасения, само преодолелите робската зависимост от нищожните, въобще, но така здраво държащи ни, страхове да се лишим от малкото в този живот, само те са способни, като преподобни Йоан Лествичник, чиято памет отбелязахме преди седмица, или като преподобна Мария Египетска, чийто небивал подвиг възпоменаваме в днешното богослужение, да се откажем от всичко, което със сладки вериги сковава душата, да отхвърлим „греха, който ни омотава” (Евр. 12:1), и, като вземем кръста (Мк. 10:21), да последваме Христос, без да се страхуваме и ужасяваме, но като се радваме и ликуваме.
Безстрашието – съвсем не е побесняла и напълно безумна решимост да се юрнем след Христос, без да мислим за последствията. Ние знаем печалния пример на апостол Петър, ние помним неговите решително-безстрашни думи: „дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня” (Мат. 26:33). И ние също добре помним какво е станало, преди да пропее петелът. Но ние знаем и друго: може и три пъти, и четири пъти, и несметно количество пъти да предадем своя Господ. Да Го предадем от страх, да предадем от алчност, да предадем, понеже трудно е да се откажем даже от малкото в нашия не така благоустроен и спокоен живот. Да предадем без сметка, но веднъж все пак да се спрем, и без страх и съмнение да отидем в страшната и безжизнена пустиня, без да си задаваме на себе си и на Бога напълно, както изглежда, разумни въпроси: „А какво ще правя? А как ще живея? Кой ще ме защити от дивите зверове и лошите хора?”. Да се махнем от греха, както това направила преподобна Мария.
Безстрашието – това е доверие към Бога. Безстрашието – това е такава любов към Него, когато след апостолите можем да кажем: „ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 8:38,39).
И днес, на границата на страстните дни, като ни напомня за ужасените и треперещи апостоли, вървящи след Христос в Иерусалим, Църквата ни посочва степента на нашето духовно възрастване за времето на Великия пост: истина ли е, че сме победили нашите страхове и сме се усъвършенствали в любовта? Нужни ли ни са, на практика, други гаранции за безопасност, освен тези, които ни предлага днес нашият Бог: „чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите” (Мк.10:39). Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев