"Покажи ми, Господи, Твоето съкровище, което си скрил в пустинята" - говорел някога авва Зосима като искал отново да зърне преподобната Мария Египетска. Така и аз викам заедно с него: „Покажи ми, Господи, светата праведница, този ангел в плът, с когото целият свят не е достоен да се сравни!”
Покажи ми, Господи, тази, за която е казано, че Луната и звездите се учудили на нейната светлина.
Защото и аз като праведника стоя във вечерта и гледам, дали тя няма да дойде, за да ми бъде фар по пътя към спасението. Само че моята вечер е друга и моят мрак е различен. Това е невеществената вечер на злите ми дела, която натрапва равнодушното си спокойствие. Уви, човек сам си създава такъв мрак, за да се скрие в него от вечното блаженство, да се скрие от онова, което единствено го ползва...
Сега и на мен, както на авва Зосима, ми е чудно как тази пречиста Христова невеста ще стигне до мен. Как ще премине реката, която минава помежду ни. Нали тя е отвъд, а аз съм оттук... Нямам предвид само това, че тя е на Небето, а аз тук на тази грешна земя. Нас ни разделя реката на нашата различност... Различността на нашето покаяние! Нима не обичам Христос? Разбира се, че Го обичам! Обичам Го повече от всичко! И даже Му викам: "Господи, Господи...", но не изпълнявам това, което е казал. Нося маска на праведник. Очаквам хората да виждат моята праведност и се надявам тя да им послужи за полза. Маска за полза? Глупости! Знам, че това са глупости, но суетата ме побеждава. Вижте ме! Нямам сили да се съпротивлявам срещу това, което очевидно ме уврежда. Истината е, че не понасям мисълта, че съм грешен. Не външно, а някъде вътре...
Покажи ми, Господи Иисусе Христе, тази, в която Ти с Отца и Светия Дух си направи жилище, а тя наричаше себе си дяволски съсъд.
Защото аз наричам не себе си, а братята си „безумни”. Въпреки това обичам да слушам техните похвали. Навеждам глава, дори се изчервявам и с наслада изчаквам добрите думи да загъделичкат слуха ми. И си мисля: Така е, прави са. Но ако ме пипнат, дори само ако с пръст ме докоснат, тогава отново си спомням колко са „безумни”. Един е такъв, а друг инакъв. Никой не е като мен. Иначе казвам, че съм грешен. "Аз, грешният" - нали така са говорели светците. Как да не говоря като тях? Играя ролята на праведник… Лъжа. Знам, че с това мамя единствено себе си, но е толкова примамливо. Не знам как да се покая. Дори в покаянието ми има гордост: Как хубаво се кая, как добре се смирявам, не като другите. Помогни ми, Боже!
Покажи ми, Господи, тази, която изповяда пред аввата целия си живот. Без да скрива нищо, без да се оправдава. Покажи ми я, защото нямам нейната смелост, а тя ми е толкова необходима.
Кога най-после ще се изповядам нормално? За моите грехове постоянно има виновни. Светът, обществото, времето, братята - всички, само не и аз. Искам да се представя добре. С ума си знам, че да вършиш грях е зло, а е добро да се покаеш, но все пак егото ми ме убеждава да внимавам да не се изложа. Или пък констатирам греха, признавам го, но нямам и намерение да се боря с него. Защото ми е приятен. Ето в такава битка живея. Понякога, Господи, когато ме споходи Твоята благодат, искам истински да се покая, да презра егоцентризма си и да стана нов, евангелски. Дай ми, Боже, според това мое желание!
Покажи ми, Владичице, тази, която изпроси Твоето покровителство, а после, като се поклони на Честния Кръст, прекара в молитва към Твоя Син целия си живот.
Защото аз се боя от поклоните, опасявам се да не се повредя чрез тях. Лягам си и само така съм сигурен, че всичко е наред. Колко "здравословен" изглежда мързелът. Отпускам се и постепенно мисълта за Кръста изчезва от погледа ми и пускам телевизора. Или компютъра. А от мисълта за молитва понякога дори ми става лошо. Затова, когато дойде време за правилото, си измислям оправдания: Днес беше тежък ден, ще се помоля утре. Утре? Дори когато се моля често сякаш забравям с Кого говоря. Мисълта ми отлита по някакви мои неща... Иди я хвани. Когато я догониш молитвите отишли към края си. Но ако все пак ги кажа всички, които съм определил - гордея се. Е, понякога и за другите се моля. Но тогава съм още по-невнимателен, отколкото когато се моля за себе си. Защото обичам себе си повече от всеки друг. И въпреки всичко се имам за молитвеник. Дори се чудя има ли някой друг де се моли толкова много... Кой не би оплакал такъв абсурд?
Покажи ми, Господи, тази, която като усетеше блуден спомен или помисъл, падаше на земята и се обливаше със сълзи, докато не привлече Твоето милосърдие и Ти не отблъснеш лукавия помисъл.
Защото аз никога не заплаках за греховете си. Дори сега, когато пиша тези редове, искам да процедя няколко сълзи, но нищо не става, защото мисля за външната форма на словореда, а не за смисъла. И се боря с помисъла: Ще ти се подиграят, не пиши такива неща, няма кой да ги разбере. Чели ли сте св. Ефрем Сирин? Искам да пиша като него. Искам да мисля като него. Но нищо не излиза. Св. Ефрем е бил непрекъснат извор на сълзи. И те са му служели за мастило. А моята мастилница е празна. Не ме питайте дали съм плакал. И да съм го правил е било от самосъжаление. Никога от разкаяние.
Покажи ми, Господи, тази, която от обич към тебе нямаше дори и дреха на гърба си. И беше опалвана от летния огън и сковавана от зимния студ.
Преди години, когато бях студент един свещеник ми каза докъде се е разпростряла суетата. "Знаеш ли, че дори и в расата има мода?" - каза ми. Засмях се. Подцених думите му. Как така ще има мода в расата?! А сега гледам дали ми стои добре. Имам един подрасник с две копчета отвън под яката. Ей така, за красота са там. Две копчета за красота върху дрехата, която изобразява моето покаяние... А да знаете колко хубави богослужебни дрехи имам... Толкова са хубави, че не ги обличам, за да си ги пазя... Сигурно някога ще ги облека, за да ме видят всички в тях... по време на служба на Господа. Дори Честният Кръст използвам за украса! Как добре ми стои...
Покажи ми, Господи, тази която нямаше дори залък да сложи в устата си, но намираше за себе си неизчерпаема храна в надеждата за спасение.
Защото имам нужда от този пример, аз който затлъстявам като добре угоявано добиче. И ако има само една гозба на масата, на която сядам, ми става неприятно. Разнообразна трапеза в блажни дни, но и разнообразна трапеза в постни дни. Защото постя. И като постя ям много, за да компенсирам липсата на месо. Като дойдат блажни дни пак ям много, защото доскоро съм постил и трябва да компенсирам. Обичам изисканите гозби. Често докато ги консумирам си говоря с хората около мен за духовния живот...
Покажи ми, Господи, тази, която никога не беше учила книга, но беше разбрала, че "словото Божие е живо и действено" (Евр. 4:12) и затова го цитираше с лекота.
Защото аз прочетох толкова спасителни книги. И от тях не запазих почти нищо. Почти нищо не приложих. Оставих ги в библиотеката, сякаш че са приключенска литература и се връщам към тях само, за да се правя на интересен. Книжник...
Покажи ми, Господи, тази която с благоговение пристъпи към Пречистото Ти тяло и Драгоценната Ти Кръв, та да се науча от нея и аз да пристъпвам към тях със страх Божи, вяра и любов, така че те да ми бъдат за спасение и освещение, а не за съд и за осъждане. Научи ме да се причастявам с трепет, а не равнодушно или все едно си ми длъжен.
И какво още да кажа като мисля за тази, която целия си живот прекара в мълчание. Защото обичам празните думи и празните забавления. Толкова празни, че не си струва да се говори за тях. Приказки, осъждания, порочни смешки… думи, пропиляно време, за което може да съжалявам…
Покажи ми, Господи, тази, която измина целия път от греха до светостта, та да тръгна по него и аз и да я призова за своя помощница. Защото искам да се спася!
Ще питам нещо и теб, който четеш тези редове... Огледай се около себе си и в себе си и ми кажи къде си. Къде се намираш, докъде си стигнал в живота? Какво си постигнал и какво имаш да покажеш на Съдията? Виж не си ли и ти някъде около мен във вечерта, уплашен, че реката е прекалено буйна и никой няма да дойде, за да се застъпи за теб пред Господа? Не се бой. Бог е милостив и светиите Му са милостиви, защото са се уподобили на Него. Аз само така говоря: Покажи ми, Господи... Но Божията милост изпреварва грешника, който търси опрощение. И Христос вече ни е показал преподобната Мария Египетска, от която имаме такава огромна нужда. Показал ни я е не само в деня на нейната памет на 1-ви април, във Великия Покаен канон на св. Андрей или през тази Пета Неделя от Великия пост. Показва ни я като постоянна застъпница, издигната до престола на Бога в молитва за нас. Както някога, така и сега тя по чуден начин минава по водата, която ни разделя, за да подаде ръка на потъващите. Точно както някога Христос подал ръка на ап. Петър.
Как ни подава ръка ли? Вече ти казах - с молитвите си. И ти постоянно търси покровителството й. А също и с примера си. Този пример е толкова утешителен. Опитай да го използваш на Изповед. Опитай да го използваш в целия си живот. Ще опитам и аз...
--------
О.Владимир служи в храм "Св. преп. Наум Охридски", ж.к. Дружба, София;
Източник: Личната страница на о.Владимир във Фейсбук
(https://www.facebook.com/notes/otec-vladimir-doychev/%D0%BD%D1%8F%D0%BA%...)