Малко преди Своите кръстни страдания Господ осъществил едно от най-удивителните чудеса. Намирайки се от тази страна на Йордан, Господ чул тъжната вест за тежката болест на Своя приятел Лазар, родния брат на Марта и Мария. Господ обичал това семейство и дълбоко се опечалил от тази вест.
Ето как описва това събитие евангелист Йоан Богослов: „Когато чу, че е болен, престоя два дни в мястото, дето се намираше... Лазар умря; ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате” (Ин. 11: 6–7, 14–15).
Като дошъл, Иисус узнал, че Лазар вече четири дни е в гроба. Тогава Господ заповядал да отвалят камъка, с който бил затрупан входа към пещерния гроб, и, като вдигнал очи към небето и отдал хвала на Бога, гръмко казал: „Лазаре, излез вън!” И излязъл умрелият, омотан с погребални повивки. „Тогава мнозина от иудеите, които бяха дошли при Мария и видяха, що стори Иисус, повярваха в Него. А някои от тях отидоха при фарисеите и им разправиха, що стори Иисус” (Ин. 11:45–46).
Свeти евангелист Йоан Богослов посочва целта, с която Господ възкресява праведния Лазар. За нея говори Иисус Христос, обръщайки се към своите ученици: „Та да повярвате” (Ин. 11:15).
Останало съвсем малко време до страданията, униженията и смъртта на Спасителя. И затова представянето на Божията сила в чудесното възкресение на Лазар, както и славното Преображение на планината Тавор, било призвано да помогне на учениците да запазят вярата си по време на страшните дни на Господните страдания, които вече се приближавали. Станали свидетели на това чудо, апостолите трябвало да разберат, че въэзхождането на Божия Син на Голгота, Неговите мъки и смърт били доброволни.
Възкресението на Лазар е един от най-силните и вълнуващи моменти в Евангелската история. Какво още е нужно, за да повярват в Божественото всемогъщество на Христа Спасителя, Който върнал към живота покойника, с явни, видими за всички, признаци на разпад на неговото физическо тяло?!
А реакцията на очевидците на чудото наистина била странна: някои повярвали, както свидетелства евангелист Йоан, но други „отидоха при фарисеите и им разправиха, що стори Иисус” (Ин. 11:46).
Този евангелски текст, отново ни връща към размишления за това какво представлява вярата. Защо едни вярват, а други - не? Защо тези, които стоели при входа на пещерата, където бил погребан Лазар, и видели чудото на неговото възкресение, се разделили помежду си на вярващи и невярващи?
Тeжко е да отговорим на тези въпроси. Вярата - това е дар Божи и той се дава на всички хора без изключения. Но едни могат да го възприемат, а други - не. Възниква закономерният въпрос: защо? Отговорът е прост: защото съществуват определени морални условия за възприемане от човека на вярата в Бога.
Разбира се, би било голяма грешка да се счита, че само благодетелните хора имат особена духовна способност към вярата. Да повярва може и голям грешник, стига само да е способен да се вслушва в гласа на своята съвест. И тогава, подобно на митаря от Годподнята притча, той вижда своите грехове и се кае за тях, не търсейки самооправдания.
При земния живот на Спасителя не всички повярвали във възкресението на Лазар. Не всички вярват в това велико чудо и днес. За материалистическото съзнание е много тежко да възприеме мисълта за това, че с нашата физическа смърт човешката личност не става плячка на небитието и тлението, че пътят на нашия живот не свършва със сивия гроб, на който израства трева.
Вярата в общото възкресение, която ни дарува Христос Спасителят, прави постъпките на всеки от нас достижение на вечността. Доброто, което вършим, не изчезва, така както не изчезва никъде и това зло, което правим на ближния.
Приемайки вярата в безсмъртието на душата, в живота след смъртта на физическото тяло и в общото възкресение, човек приема и това че всяка дума, всяко негово дело отива заедно с него във вечността.
Вярата в общото възкресение ни помага да оставаме хора, да запазим и преумножим най-добрите способности на нашата душа, да бързаме да вършим добри дела и да изкупваме злите, да преобразяваме и одухотворяваме себе си и заобикалящия ни свят.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев