В този ден се чeтат фрагменти от Евангелието, които са посветени на особените поучения на Господа и Спасителя (Мат. 22:15 - 23:39). Влизайки в Иерусалим в навечерието на Своите страдания, Той всяка вечер се уединявал със Своите ученици - апостолите, а денем посещавал храма и проповядвал. И словата на Спасителя в това време били изпълнени с особена сила – Той изобличавал греховете на книжниците и фарисеите така, както никога по-рано, и проповядвал за идването на Царството Божие, за последните времена и за съда.
И всяко от словата на Спасителя има пряко отношение към живота на всеки човек независимо от това, в каква страна и в какво време той живее. Нали това, което било казано тогава в Иерусалим се отнасяло не само до книжниците и фарисеите, не само към тогавашното юдейско общество. Ако това е било така, тогава до нас не биха дошли тези слова. Всичко, което има временно, преходно значение, се загубва в историята. Но казаното от Спасителя е дошло до нас, хората, живеещи в XXI век, именно защото в тези слова е запечатана вечната Божествена истина.
Това, което ние чухме днес в Евангелското четиво, също има непосредствено отношение към всички нас. Господ осъжда лицемерието на книжниците и фарисеите, т. е. на същите тези хора, които считали себе си за светии, в най-голяма степен угодили на Бога. Тези хора старателно изпълнявали всички външни предписания, свързани с ветхозаветната религия, и се гордеели с това, разчитайки, че именно външните предписания и тяхното изпълнение спасяват човека.
Съвсем неслучайно в същото Евангелско повествование, където Господ осъжда фарисеите за тяхното лицемерие, е и отговорът на въпроса коя от заповедите е най-голяма. Господ не говори за това, което се почитало сред фарисеите за най-значимо. Той говори за това, което е било забравено от тях, както и от много други хора. Той казва, че най-голямата заповед е любовта към Бога и втората подобна на нея е любовта към ближния. Навярно, тези думи били малко разбираеми за тези, които заобикаляли Спасителя, защото всичко това така се разминавало с начина на живот на религиозните хора, посещаващи храма, които, следвайки своите учители, насочвали цялото си внимание към външната, ритуална страна на религиозния живот.
Минали хилядолетия, но това, в което Господ изобличавал фарисеите, продължава да съществува, в това число сред вярващите хора. Понякога, опитвайки се да изпълняват външните предписания, свързани с богослужението, с постите, ние забравяме за най-главното - за това, че в резултат на молитвите, в резултат на посещението в Божия храм, в резултат на поста ние трябва вътрешно да се изменим, да станем по-близо до Бога, да се научим по-добре да виждаме и разбираме скърбите на хората около нас; и ако не ни достигат сили да обичаме ближния, както ни говори за това Господ, тогава, по крайна мяра, да проявяваме доброта към своите близки.
Ако нямам любов, казва апостол Павел, тогава ще бъда мед звънтяща, звекащ кимвал (вж. 1 Кор. 13:1), т. е. празен човек, в чието сърце няма доброта към другите хора. Изпълнението на външните църковни предписания е необходимо, понеже те помагат на човека да мобилизира волята си, да победи своите слабости. Леним се да дойдем в храма, но, желаейки да изпълним предписанията на църковния устав, ние идваме в Църквата и стоим по време на богослужение, преодолявайки, може би, умората, някакъв вътрешен дискомфорт. Чрез това напрежение на своите сили ние се приближаваме към Господа, понеже се стараем да бъдем по-близо до Него. Точно така е и с поста. Бидейки сякаш външно предписание, той преследва една единствена цел - изменение на вътрешното състояние на човека, и, изпълнявайки тези външни предписания, ние можем да се сдобием с много.
Но при всичко това, ако нашият религиозен живот не се съпровожда с извършване на добри дела, ако в сърцето си не чувстваме любов и разположение към хората, ако проявяваме коравосърдечност и към ближните, и към далечните – значи ние повтаряме греха на фарисеите.
Целият Велик пост, собствено казано, е бил насочен към това, да ни помогне да разберем самите себе си, своите слабости, пороци, заблуждения. И на мнозина много се е удало. Посещавайки Божия храм, четейки Свещеното Писание, хранейки се само с постна храна, ние в значителна степен сме мобилизирали своите вътрешни сили за борба с греха.
А у някого, може, нищо не се е получило. Остават буквално няколко дни до празника на Светата Пасха и, ако някой още чувства присъствието на неразкаяния грях, тежест в сърцето, раздразнение, злоба, тогава е необходимо, поне в тези дни, да се постараем да изменим своята нагласа, да се проникнем от тази велика мисъл, която днес чрез Евангелието всеки може да усвои. Най-голямата заповед – това е да обичаш Бога, и втората подобна на нея е да възлюбиш ближния си. И да ни помага Господ, прониквайки се от дълбочината на смисъла, присъстващ в словото Божие, да възрастваме от сила в сила, побеждавайки отново своите слабости и пороци, и стремейки се да преобразуваме вътрешното състояние на своята душа в съответствие с Божия закон и Неговите заповеди. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев