В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес, скъпи братя и сестри, е напълно особен, изключителен ден в живота на нашата Църква. На Велики четвъртък на Тайната Вечеря, която се нарича така не защото е станала в тайна от иудеите, а защото заключава в себе си най-дълбоката мистическа тайна, ражда се великото Тайнство Евхаристия, Тайнство, съединяващо човека с Бога, съобщаващо на нас, смъртните, вечния живот и обожение. Без Евхаристията е немислима Църквата, без Причащението с Тялото и Кръвта на Спасителя е невъзможно спасението. Днес ние стоим при самите източници на Новия Завет и даже не наблюдаваме, а всецяло участваме в тази същата Божествена Трапеза, на която Сам Господ в лицето на Своите ученици и апостоли заповядва верните под вид на хляб и вино да вкусват Неговите Тяло и Кръв в живот вечен.
Днес се изпълнява замисълът на Божествената Троица, сега ни се открива смисълът на цялото домостроителство на нашето спасение, божественото въплъщение на Христа. – Той и за това се облякъл в нашето смирено тяло, за да приобщи Своето Божество към нашата човешка природа, за това и претърпял невинни страдания и кръстна смърт, за да яви съвършената любов и да отдаде Себе си на верните. Та ние, с вяра приобщавайки се с Неговата Плът и Кръв, да получим духовно и телесно очистване и освещение и да станем приятели, синове и сътелесници на Христа, „плът от плътта и кост от костите”» Му. Нали за това приемаме Кръщение и ходим на църква, и изповядваме греховете си на изповед, за да имаме общение с Христос в тайнството Евхаристия, и няма по-голям дар под слънцето, отколкото приобщаването с Пречистите Тайни.
Не трябва да пренебрегваме този велик дар и да нехаем за причастяването. „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, - казва Господ - пребъдва в Мене, и Аз в него. (Ин. 6: 56). И още: „Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва (Ин. 15:5-6). Затова регулярното приобщаване със Светите Тайни е дело заповядано от Самия Бог и несъмнено е богоугодно.
Причастявайки се със страх и радост със светите Дарове, нека помним за тяхната голяма цена, защото те ни възвестяват за смъртта Господня. На Тайната Вечеря Господ ни дава велик пример на жертвена любов, доброволно и самоотвержено отдаване себе си на другите, и само такава любов ни прави Христови ученици. Но жертвеността е невъзможна без смирение и затова Царят на царстващите и Господ на господстващите, преди Вечерята като слуга смирено умива нозете на Своите ученици, „понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай” (Ин. 13:1). Значи и ние трябва да Го възлюбим докрай, та по любовта към Него да бъдем готови на всякакво смирение, на труд, на всяка жертва, и даже на самата смърт.
Умиването на нозете ни посочва още и за това, че за участие във Вечерята се изисква особена душевна чистота. Както апостолите, макар и да били вече очистени от общението със Спасителя, се нуждаели от умиване на нозете, така и за нас за приемането вътре на Бога покрай слушането на словото Божие, молитвата и поста е необходимо тайнството на изповедта, умиващо волните и неволни прегрешения.
Но още повече трябва да се погрижим нашето сърце да бъде свободно от грубите страсти на сребролюбието и себелюбието, способни да ни отдалечат от Господа. Страшен е грехът на Юда, но до такова безумие и ослепление го е довела „безобидната”, както ни се струва, алчност. Бичувайки заедно с Църквата греха на предателството, да не забравяме и за самоувереността на Петър, който се клел във вярност към Господа и поради малодушие се отрекъл от Него трижди. Нали опасността да се окажем предатели съществува за нас, и това е дотогава, докато в нас още се таят неизживени страсти. Ако при спокойно течение на живота ние, поради немощ, не можем да се удържим от извинителни грехове, тогава как да се държим в критична ситуация под давление на обстоятелствата? Само любовта, като приобщаване със силата Божия, която не от този свят, окончателно изгонва страха да се окажем предатели.
Къде е границата на чистотата и нечистотата, в какво е критерият за достойно и недостойно причастяване? Тази граница преминава през свободното произволение на човека. Колко пъти Спасителят давал на Юда възможност да се покае, умил му нозете и даже го причастил със Своето Пречисто Тяло, „но беззаконният Юда не пожела да разбере”. Същата тази съвест, която той не искал да слуша до предателството, след извършване на греха го хвърлила в тъмата на отчаянието, но той и тогава не се покаял. А Петър от един кротък поглед на Господа се предал на горещи сълзи, които не го оставяли до края на живота, и затова бил простен, и станал първовърховен апостол. Затова единственият признак за достойна нагласа преди причастяване, освен примирение с ближните, е искреното покаяние и дълбокото осъзнаване на своето недостойнство при усилен подвиг на подготовка.
Но покрай приобщаването с Чашата Господня без разсъждение има и друга опасност - под предлог на своето недостойнство да се отдалечим от Св. Причастие, поради нехайство за достойна подготовка да се лишим от такава благодатна помощ. Това е все едно, когато Господ казва: „елате, яжте, … пийте от нея всички… със страх Божи и вяра пристъпете, за да се очистите и осветите”, ние да Му противоречим, изтъквайки своето недостойнство. Нека си припомним какво отговорил Господ на същия този апостол Петър, когато този поради ревност започнал несмирено да противоречи: „няма да умиеш нозете ми вовеки. Той казал: ако те не умия, нямаш дял с Мене” (Ин. 13:8). Така и ние, ако не приемаме със съзнание за своето недостойнство необходимото за нашето духовно здраве лечение, няма да имаме част с Христос във вечността.
И така, „блажен е, - както се казва в един тропар от канона на Велики Четвъртък, - който може вярно да приеме Господа, приготвил горницата на сърцето, и вечерята на благочестието”. Блажен, защото при цялата си човешка нищожност и ограниченост в причастието той се слива с великото тяло на тържествуващата Църква, чиято глава е Христос, а членове – сонма на светиите и праведните. Нали на всички нас, причастяващи се от едната Чаша, се изпълнява молитвата на Спасителя към Бога Отца по време на прощалната беседа: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе” (Ин. 17:21). Така със страх Божи и благоговение, с вяра и любов да пристъпим към животворящето ребро Христово, та да станем причастници на вечния живот. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев