Днес ние празнуваме паметта на двама забележителни светци – римския император Константин и неговата майка императрица Елена. Наричат Константин Велики, доколкото той, като държавен мъж, сътворил наистина велики дела.
Животът на всеки светец е с нещо поучителен за нас, затова светата Църква прославя светците, та виждайки техния пример, да се поучим. На какво можем да се поучим от Константин, нали, както се казва, не ни заплашва царският венец и скиптър? В какво е достойнството на Константин Велики като християнин? В това, че той много внимателно се отнасял към Божията воля и не вървял против нея, а постъпвал именно според нея. Както му посочвал Господ, така и действал.
Константин получил най-големия и страшен дар. Всички хора по своята природа са властолюбиви. Ето дай на човека малко власт и той вече ще използва тази власт на четиристотин процента. Има даже съвременна поговорка: искаш ли да се скараш с приятел – направи го свой началник. Действително, човек едва станал началник, изведнъж се променя, макар да изглежда, че нищо особено не е станало. Човек е застанал на друго стъпало на обществената стълбица и мисли, че той вече представлява нещо, макар преди два дни да е бил никой; забравя, че не мястото краси човека, а човек - мястото, че важното е да съответства на своето предназначение, тогава всичко ще бъде добро и хармонично. Властолюбието е свойствено на нашата паднала природа, то е родната дъщеря на гордостта, затова в молитвата на св. Ефрем Сирин ние просим: Господи, избави ни от властолюбие.
Но Константин търсел не да укрепи своето „аз”, своята власт, а се стремял към мир в империята и към това: неговите поданици да се въцърковяват, да възлюбят Христа. Той бил първият човек на земята, и, въпреки това главата му не се замаяла, той се отнасял към това като към свое служение. Всяка власт е от Бога. Затова той така и се отнасял към своята власт: аз не съм я завладял, това не е моя власт, не ми е дадена, за да ме възвеличи, а ми е дадена власт от Бога, та с нейна помощ да прославя Бога. И той внимателно посветил целия си живот за прославяне на Бога, използвайки това, което му е дадено. Ето на това можем от него да се поучим.
Затова всеки от нас трябва да се научи от Константин Велики да изпълнява своето служение, да върши делото, за което е поставен от Бога в дадения момент. Където и да си бил, каквото и да си правил, трябва винаги да оставаш християнин. „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”. За да знаят всички: ето действително е християнин.
И ако ние устоим, ако не се поддадем на духа на времето, ако живеем по закона на Църквата, по който живели нашите предци, равноапостолните Константин и Елена, всички светии, апостолите, по този закон, който Христос донесъл на земята, тогава, даже, без да извършваме коленопреклонни или особени някакви подвизи заради Христа, ние ще влезем в Царството Божие. Само трябва да се стараем да не изпадаме в малодушие, а, хванали се за този плуг, да вървим докрай. И трябва да преживеем тези изкушения, които са неизбежни на нашия път, трябва да помним, че с нас няма да стане нищо, което надвишава силите ни, а което Господ ни дава, това и трябва да потърпим.
Спасението е около нас. Сега не се спасява само глупакът, защото всичко е дотолкова изкривено, всичко е дотолкова с краката нагоре, всичко е устроено така, че човек само да се разядоса, раздразни, разсърди. И ако ние сдържаме своя гняв, укротяваме своите похоти, желания, апетити, търсим смирение, тогава за нас ще се открие огромно поле за дейност. И макар един ден в седмицата да живеем като истински християни, ние ще постигнем твърде много. А после към деня ще прибавяме още един ден, още един ден, докато не достигнем мярата на съвършената възраст Христова.
В житията се разказва за един обущар, когото Господ посочил на св. Антоний Велики, като „човек, който е по-близко от него до Бога. Тогава Антоний дошъл при него и започнал да пита: „С какво ти угаждаш на Бога?” А той казва: „Аз да угаждам? Та аз съм най-първият грешник. Всички отиват на църква, а на мен ми се налага ето тези подметки да подковавам. Цялата ми душа се стреми натам, а Господ не ме допуска”. И ето Господ казал: „Антоний, той е по-високо от тебе”. А нали последният прекарал двадесет години в пещера; вкусвал храна само веднъж седмично; бидейки неграмотен, знаел наизуст Свещеното Писание; мъртви възкресявал. А обущарят се оказал по-високо от него, защото, подковавайки подметки, той достигнал най-дълбока вяра в Бога и най-дълбоко смирение, които Антоний в това време още не бил достигнал.
Затова животът и спасението ни са редом с нас, във всяка среща с човека, във всяко дело, в нашия делничен живот. И всеки от трябва да не се стреми към нещо външно, а да се стреми да използва това, което му дава Бог. Ето и на това можем да се поучим от Константин Велики, чиято памет днес празнуваме Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев