В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес ние чухме последното пасхално четиво, което ни предлага Църквата. То е посветено на слепородения. Ние вече чухме четивото за разслабления, ние чухме повествованието за самарянката. Подредбата на тези евангелски откъси има дълбок смисъл. Всеки трябва да се взре в себе си внимателно и да се види в истинска светлина: „А какви са плодовете на моя пост? Как постът, който аз проведох съвсем неотдавна, ме преобрази? Какво в мене е новото? Какво постът, като подвиг, като духовен труд, измени в мене? Станах ли по-близо до Бога, започнал ли по-сериозно да се отнасям към духовния живот”?
Ето ние бяхме разслаблени, встъпихме в поста и Господ дойде при нас чрез молитвите, чрез изпълнение на църковния устав, даде ни възможност да стъпим на крака, така че във всеки от нас, както у самарянката, сe e появила жажда за духовен живот, та всеки духовно да се обнови и да започне да търси в себе си източника на духовния живот и сам да стане с това източник на жива вода. Постът към това и ни призовава, та човек от разслаблено състояние, да стане на крака, та духовният живот да избликне в него.
И ето днес е неделята на слепия, за да можем да разберем така ли би станало всичко с нас, подобно на този ли евангелски образ провеждаме своя живот.
Ето този, който никога и не е знаел какво е светлината. Господ го изцелява, дава му ново качество на живот, дотогава неизвестно за него. Така стана някога с нас, ние получихме ново качество на живот. Нали всеки от нас, който не е бил от детство възпитан във вярата, е пребивавал в неведение, в съвършено незнание на Бога. Ние сме пребивавали в слепота и в нея, за съжаление, сме привикнали да живеем. Всички наши усещания за живота произлизат от навика да живеем като слепи, да усещаме живота на пипане, само материалния живот, само със своето осезание, никакъв друг начин на възприятие на живота няма у слепия.
Навикът да живее сляп у слепородения е много силен. И даже обърнали се към Бога, често живеем, като слепородени: привикнали да живеем само с това, което може да се пипне, на което може да се опрем. И на всекиго в някакъв момент Господ е дарувал възможността да вижда. Но, чули това евангелско повествование, ние разбираме, че всичко не се дава така просто. Изцелението се дава неслучайно.
Господ не просто изцелява слепородения, Той отначало го праща в къпалнята Силоам. И слепият върви по тесните улички на Йерусалим, натъквайки се на минувачи, нищо не виждайки, питайки през цялото време за пътя, върви още слепият, за да изпълни думата, която може би още нищо и не значи за него, но върви с вяра и упование. В сърцето му мъждука надежда, че нещо може да се случи с него.
И действително, той се изцелява. Но след изцелението света, който той изведнъж видял, започнал да се нахвърля върху него. Светът в лицето на фарисеите започва да го гони, заставя го да се отрече от зрението, да се отрече от светлината. Той последователно изпитва изкушения и свидетелства за своето изцеление. За своето истинското проглеждане още не е станало, то става в този момент, когато Господ го пита: „Вярваш ли ти в Сина Божи”? И тогава слепият пита: „А кой е той, за да вярвам в него?” Ти Го видя, – казва Христос, и говори с Него. И на тези думи слепият отговаря: „вярвам”", – и Му се поклонил.
Тези думи напълно точно съответстват на това, което Христос казва на самарянката: ”На "Бога трябва да се покланяме с Дух и Истина”. И слепият прави истинско поклонение на Бога в Дух и Истина. Той се покланя на Христос, защото това зрение, което му е дадено, външното зрение, той употребява за своето пълно изцеление, което с нас често не се случва.
Получавайки от Бога, подобно на слепия, първите знаци на благодатта и милостта, първите дарове (ето след Пасха има толкова светлина, толкова прозрения, толкова радости!), ние не ги правим за себе си източници на живота, напълно отстъпваме от тях. Даже първите моменти от нашия живот в Бога, когато, действително, Господ ние вдигнал от одъра, явил ни е Своята милост, отворил е в нас източника на живата вода на духовния живот, когато ни се дава възможност да тръгнем след Него и да свидетелстваме, подобно на слепеца, че Христос наистина е възкръснал, - ние отстъпваме пред тях, преставаме да виждаме Бога. В молитвата, в духовния живот някаква странна слепота обхваща човека. Той пък искал - изцели ме! Но настъпват някакви периоди от неговия живот и идва разслабване. Аз не говоря за периода след поста, когато обикновено всички престават да ходят в храма, молитвеното правило се разваля, забравят, че съществува сряда и петък, това са обикновени неща, те също свидетелстват за това. Аз говоря сега за другото, за това, което трябва свидетелстваме за своето проглеждане.
Господ дава проглеждане за свидетелството. Той казал: „Аз донесох светлина в света”. И тази светлина на света се подава чрез прогледналите слепци, които идват в света и свидетелстват за светлината. И тогава светът напада такъв човек, заставя го да се отрече от светлината. „Няма никаква светлина”, – казва светът. В този свят всичко е тъмнина . Ти не си прогледнал." Бог не е редом с тебе. Няма нищо такова, всичко ти се е привидяло, всичко това ти се е сторило”. Човек сам започва да се съмнява: „Ако Бог е светлина, тогава защо не е така, както ми се иска, защо не е така, както аз желая”, - и престава да вижда светлината, Бога във всички житейски обстоятелства, които Бог му предлага. Той предложил на слепеца – премини като сляп през целия град. „Защо? Тежко е, ще се спъна, ще падна”". А този тръгнал. В много обстоятелства в своя живот човек престава да вижда Бога. И светлината, която Господ му е дарувал, тихичко в него загасва.
„Аз дойдох за това слепите да станат зрящи, а тези, които мислят, че са слепи, да разберат, че са ослепели", – казал Господ. И ние днес следва да си зададем въпроса: „А ние слепи ли сме или зрящи? Ние живеем ли истински с Бога? Ние отиваме ли там, където Господ ни праща? Умеем ли да свидетелстваме за тази светлина, която Господ ни е дарувал? Подобно на слепородения, готови ли сме да се поклоним на Бога с Дух и Истина”?
Много важни въпроси ни задава днешното евангелско четиво. Те са важни, защото тези пасхални седмици са ни дадени, не за да приключим да празнуваме Пасхата, а за да пристъпим към новия ден - деня на слизането на Дух Свети върху Неговите ученици, върху цялата Църква, в сърцето на всеки от нас, за да се обнови живота ни, та всеки от нас да живее истински с Дух Свети, и с Дух Свети да свидетелства за истината.
И ако ние жадуваме, ако ние истински се стремим към духовния живот, нека внимателно да се взрем в себе си и да попитаме: „Какви духовни плодове съзряват в нас? Има ли в нас духовна жажда?”" И ако нея я няма, нека да изпросим тази духовна жажда от Бога, нека се стремим към Бога, както се стремил към светлината слепородения, както самарянката, която жадувала духовен живот, както разслабленият, който, взел своята постеля, тръгнал след Христос и се изцелил, защото Господ му казал нужното слово. Нека тези пасхални думи във всеки от нас да действат: да ни вдигнат от одъра на разслаблеността, да ни изцели от нашата духовна слепота и да зароди във всеки от нас този източник на живота, за който Господ говорил на самарянката. Амин.
Ппревод: Прот. Йоан Карамихалев