В името на Отца и Сина и Светия Дух! Скъпи отци, братя и сестри! Днес е празникът на Божия пророк Илия. От векове на векове, в продължение на много хилядолетия, паметта за този велик човек, ревнител по Бога Вседържителя се съхранява непомръкната. Защо наистина древният пророк, живял още преди явяването в света на Христа Спасителя, във ветхозаветно време, има такова духовно въздействие върху всички народи на земята и във всички времена, даже в такива отдалечени от тях години, когато пророкът живял на земята, както в наше време. Очевидно, че човек сам за себе си търсещ слава, колкото и велик да е бил, няма да има успех, защото само Господ може да прослави с нетленна и всеобща слава. В какво е причината за това? За какво именно Господ прославя хората? Отговор ще намерим в Свещеното Писание: „Аз ще прославя ония, които Мене прославят” (1 Царств 2:30). Със силата на трудовете, ревността, особеното усърдие, душевното горене за славата на Бога, Твореца и Вседържителя, придобива слава и самият човек, т. е. приобщава се към Божията нетленна слава, става съпричастен на нея. Славата Божия е нетленна, не помръква и човек в слава Божия също е нетленен, и не помръква паметта за него.
Пророк Илия през всички векове е за всички нас пример за ревност за Божията слава. Той и сам говори за себе си: „пламнах от ревност за Господа, Бога Саваота, защото Израилевите синове оставиха Твоя завет, разрушиха Твоите жертвеници и с меч убиха Твоите пророци; само аз останах, но и моята душа търсят да вземат” (3 Царств. 19:10). Вродената, дадена ни от Бога душевна сила, която се изразява в ревността, била всецяло, в пълна степен и дълбочина използвана от пророк Илия само за славата на Бога Вседържителя. Той не могъл да търпи нищо в околния свят, което би могло да въстава срещу Бога, което би могло така или иначе, да умалява Неговото достойнство. Ще кажете: „Но как е възможно да се умали достойнството на Бога?”, разбира се, ние знаем, че хората са сътворени по Божи образ и подобие, и ако те живеят недостойно за Бога, тогава Божието Име се хули чрез техния живот. С такъв недостоен начин на живот, на мислене, на поведение човек може да умалява славата Божия - чрез него Името Божие се хули. Какво не можел да търпи светият пророк Божи Илия не само в себе си, нито в обкръжаващите го хора – проявеното от някого нечестие, нечистота, мерзост било за него оскърбление на Божията слава, това той не можел да търпи. И ние знаем от неговото житие пример за тази нетърпимост, която превъзхожда всяко въображение на съвременния мироглед, който сега напълно се позовава на позицията на толерантността, на търпимостта. Ако вземем пророк Илия, в него нямало никаква търпимост! Той бил нетърпим към всяко проявление на греха и, даже към тези хора, които биха могли да го унищожат, такива, като царица Иезавел и други силни на този свят, които той изобличавал в нечестие. Те търсели начин да го убият. В скръбта си пророкът казва: „...убиха Твоите пророци; само аз останах, но и моята душа търсят да вземат” (3 Царств. 19:10). Той бил принуден да бяга в пустинята, той бил принуден да доведе голяма суша на народа, чиято плът от плътта бил само той. Три и половина години нямало ни една капка дъжд в Израил по молитвите и по думата на пророк Илия. Мъчили се, страдали и умирали хора, а той нищо не можел да направи. Даже Господ не отменял присъдата на светия пророк! Понеже заради нечестието, заради идолопоклонството, заради разврата, които поразили израилския народ, ревнуващият за Бога пророк, произнесъл особено заклинание – заключил небето.
И с тази своя нетърпимост той, разбира се, напълно разрушава стереотипите на съвременното мислене: той не само не е съвременен, разбираемо е, че той е древен; той не е съвременен във всяко отношение и никога няма да бъде такъв и, навярно, не е искал никога да бъде такъв. Така било, защото всичките му душевни сили били насочени към богопочитането, към изкореняване на всичко, което е противно на Господа. Тази ревност се проявила в това, че той със собствените си ръце заклал 50 жреци на Ваал, което не му се вменило като престъпление, както всяко проливане на кръв, страшния грях на убийството, за което човек трябва да понесе адекватно наказание. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее” (Бит. 9:6), т. е., този човек трябва да загине. По отношение на пророк Илия този закон се оказал недействащ. Ние знаем, че неговият изход от живота не само не е безкръвен - той бил възнесен на небето на огнена колесница.
Такава ревност за Бога ни заставя да се замислим и в някаква степен да изменим своето отношение към новите, към най-новите идеологии, проповядващи търпимост към греха, веротърпимост и прочее. Това не значи, че ние трябва да поразяваме идолопоклонниците, но, очевидно е, подражанието на пророк Илия напълно е възможно в това, в което пророк Давид по-късно ще напише: „Блажен е, който разбива своите лоши мисли, наченките на тези мисли, който изкореняват в себе си пороците и греховете, които са най-злостните наши врагове и врагове Божии” (вж. Пс. 136). Нашите грехове са нашите врагове, те са страшни убийци. И с тях трябва ревностно да се борим, изкоренявайки ги със собствените си ръце. В службата на Божия пророк Илия, в канона, има такъв израз: „Господ, като видя ревността Илиина и разбирайки, че с една такава ревност е невъзможно да обърне хората, може само ги унищожи, му казва: Жесток си ти за Израиля, Илия. Ще те взема при Себе Си, а Сам ще сляза при тези хора”. Което Господ Иисус Христос и направил: не умалил пророка, почел го с въздигане на небето, но показал, че с такива методи не може да се утвърди истинското богопочитане и вярата. И направил това със Своята жертвена божествена любов в Христа Иисуса нашия Господ. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев