Защо Църквата от 4-ти век почита светата памет на великомъченика и целителя Пантелеймон? Понеже Църквата – това е пазителка, най-напред, на тази истинска жива вяра, която е способна да обгрижва човека и в 4-ти, и 21-ви век. Мъченическите актове укрепили Църквата и тя се осветила от тяхната кръв.
Какво отношение имат тези мъченици, великомъченици, изповедници към всеки от нас? Най-напред, скъпи мои, тяхното житие, техния мироглед, разбиране, внимание, ревност, вяра трябва да ни послужат като пътеводител към истинското щастие. Ние не сме способни да претърпим мъченичество, ние не сме способни да говорим за Христос публично, да засвидетелстваме вярата с целия си живот, ние не сме способни даже да принесем сълзи на покаяние за нашите грехове.
Свети великомъченик Пантелеймон и всички последователи на Христос през първите четири века показали своята вяра в Христа със своя живот, те погубили тялото, но спасили душата и Църквата ги въздигнала в ранг на светци.
Нашата вяра е оскъдна, мизерна, много крехка. Защо идваме в храма? За да се подсилим с тази глътка истински въздух, който ни дава възможност да дойдем в себе си, дава ни възможност да се съсредоточим върху главното и да вървим по-нататък.
Човекът - това е всестранно развито същество, създадено от Твореца, и когато това творение си тръгва от Твореца, то изпада в състояние на раздвоение. Така че, за да бъдем цялостни, за да бъдем в Христа и с Христа, за да се чувстваме щастливи, а Господ е Източникът на Щастието, ние трябва винаги да бъдем заедно с Него. Какво ни разделя, какво установява дистанция с Твореца на щастието? Най-напред – нашето греховно състояние, лукавството по отношение на самите себе си.
Църквата ни призовава да бъдем честни, искрени и само искреността по отношение към хората, честността по отношение на самите себе си е способна да привнесе истинска хармония.
Църквата е тази инстанция, която много ясно и конкретно отговаря на всички изисквания на своите енориаши. И, ако няма отговори, значи ние не търсим тези отговори, ако ние не получаваме нещо – ние не желаем да получим това. В църквата е нашата радост, в църквата е нашата утеха, в църквата е нашето истинско щастие. Може ли да преживеем без щастие, без църквата? Разбира се, може, но е опасно. Понеже в църквата ние идваме тогава, когато сме зле или когато се радваме. И ако ние се откъсваме, тогава тръгваме в своето, свободно плаване, в морето, където бушуват големи вълни и щорма на страстите, съблазните и похотите. Да избегнем нашето корабокрушение е много трудно, практически невъзможно. Ние не можем да акостираме, не можем да хвърлим котва.
И ние трябва винаги да благодарим на Господа за това, че Той ни е оставил светите мъченици, с чиято кръв днес ние живеем, благодарим и се радваме. Нека кръвта на великомъченик Пантелеймон, неговата вяра да бъде за нас тази икона, в която ние ще се взираме и постоянно ще си спомняме истинското Щастие, така че любовта към Бога и неговите чудеса да бъдат за нас образец за подражание. И когато ние действително възпитаваме в себе си желание със своите помисли и действия да подражаваме на неговото житие, когато се стараем да въплъщаваме макар и в малко процентно съотношение някои постъпки в своя личен живот, тогава той ще бъде по-близо до нас, неговата помощ ще бъде постоянна и бързоидваща. Тогава ние ще придобием опит с общение с него, а следователно – ще придобием опита на живота в Бога, а това е най-голямата ценност, която може би е в този свят и във вечния свят. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев