Тя много хареса усмивката му. Имаше нещо в това момче… На пръв поглед – обикновено симпатично момче, но погледа на огнените му очи събуждаше в душата й ято пеперуди, които запърхваха с криле всеки път, когато уж случайно погледите им се срещнеха.
Тя също имаше влияние над него. Нейното присъствие и близост променяха усмивката му по необясним начин. И двамата го усещаха ясно, преди думите им да бяха казали думата си.
Каква е тази сила, която кръстосва пътищата на хората и ги превръща от абсолютно непознати и нищо не значещи един за друг индивиди в специални един за друг същества, възрадвани, окрилени, изпълнени със смисъл дори и само от близкото присъствие на другия...
Дали това не е същата Сила, която в началото на всички начала е създала Ева от реброто на Адам? Защото райският свят с цялата му красота и съвършенство би останал егоистично несподелен, ако нямаш до себе си някой, в чиято душа да пърхат пеперуди от това, че те има.
…Те бяха много красиви младоженци. Чисти в младостта и любовта си. Бяха перфектната двойка. Като пчелата и цвета – така различни и така съвършени в единството си.
Вероятно подобно е било съвършенството в единението на Адам и Ева. И радостта от дареното им единство - да бъдат един за друг и един до друг в Рая, при своя Творец…
Наред с красотата на творението, Бог им дарил и свобода на волята. Свобода! Най-ценния дар за човешкия род. Род, създаден по Божи образ и подобие. Род, свободен да реши дали да израсте от образ и подобие до съвършен, като небесния си отец син Божи или да последва лукавия в гордостта му.
…Една ябълка, върху забранено дърво. Една змия с лукаво изкушение. Една жена, изправена пред свободата си да избере. Един мъж, последвал избора й. Един човешки род, тръгнал след гордостта на лукавия…
Усмивката му я радваше все по-рядко. С годините чистотата на тази усмивка бавно умираше, подобно на пеперудите в душата й. Младостта им остаряваше, а любовта им се задъхваше, омърсена от страстите на света, в който свободния човешки род беше избрал да живее с гордостта на лукавия. Свят на болки, лъжи, разочарования. Свят на материални блага и духовна нищета. Свят, в който целта оправдава средствата, любовта озлобява и се изражда в похот, а чистотата става обект на присмех и подигравки. Свят, който забрави за своя Творец. Абортира Го, като откъртена от камбанария камбана. Заличи Го, като превърната в обор църква. Безбожен свят, в който за бог се назначи самият човек – озверял, погрознял, полудял от гордост и безверие…
Тя и той не бяха изключение. Имаха свободата да избират, но безбожния им свят предлагаше тъжен избор, без алтернатива. Чистотата на усмивката му и радостта от пърхащите пеперудени криле в душата й умряха в отровното море на човешка суета, лъжи, предателства, лукави заблуждения, злоба и осъждане, сребролюбие, власт и слава…
Като историята на целия човешкия род, след грешния избор на първите. История на войни, братоубийствени предателства, мъчения, болка, страдания. Тъжната история на човешката гордост.
И в най-красивия и многодетен дом няма радост без Бога;
И най-голямото богатство е пепел без Бога;
И най-могъщата власт е червива без Бога;
И най-силната любов умира без Бога.
От любов към творението си, макар и грешно, Бог му изпрати от Себе Си Спасител. Ева предаде Бога в свободата си. Мария в свободата си Го прие и Му даде живот за спасение на човешкия род.
Тя измина своя път от Ева до Мария и в руините на болката от разрушената любов позна Бога, Когото не познаваше. И в светлината Му прогледна и видя греховете си. И се отврати, и заплака, и се покая. И тръгна след Бога сама, без своето момче, чиято чиста усмивка беше загубила. Тръгна, понесла товара на греховете си за да ги остави в нозете на Божия Син с молитва, вяра и надежда, че Той, Спасителят, ще прости. Както прости на много други, потърсили милостта Му. А след това ще научи и нейното момче на вяра с прошка и покаяние. За да му върне усмивката - онази, чистата, от която някога може да възкръснат и пеперудите в душата й.
Загубилите рая и Божията благодат Ева и Адам сигурно са се разкайвали за грешния си избор, но не са имали пред кого да принесат покаянието си, защото Бог е отвърнал лицето Си от тях. И светът затъна в грях и болка…
По Божията милост, хилядолетия по-късно една Жена смирено прие волята на Създателя и дари на болния свят Спасител. За да не умира Надеждата, че убитата от гордостта Любов може да възкръсне, а цената е само една торба с грехове, оставени през сълзи на покаяние и Вяра до пробитите Му с гвоздеи нозе.
„Тогава Мариам рече:
Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“
(Лука 1:38)