В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес ние чухме следния евангелски разказ: някакъв законник пристъпил към Христос и, изкушавайки Го, попитал: „Учителю, коя e най-главната заповед в закона?” И Христос му отговорил, че най-главната заповед е да обичаш Бога с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си разум. И втората заповед, подобна на нея е: възлюби ближния като самия себе си.
Евангелието винаги ни казва кои са най-важните неща в нашия живот – казва ги просто, прямо, открито, без да оставя на човека никаква възможност някакси да претълкува тези думи по свой начин. А от друга страна тези думи винаги поставят човека пред трудността да разбере тази простота, пред невъзможността докрай да осъзнае какво означават тези думи.
Изглежда, че това действително е така просто, по-просто не може и да бъде. Какво е най-важното за човека в живота? Е, може би за него най-главното е вечният живот? Какво може да бъде за него по-важно от Бога? Да, нищо не може да бъде по-важно за нас от Самия Господ. Ако ние някога сме Му казали тези думи – Вярвам, Господи и изповядвам… Ако ние някога сме положили тези клетви в Тайнството Свето Кръщение и сме Му се поклонили като на Цар и Бог… Ако това е направено веднъж от човека, тогава значи вече е разбираемо - нищо друго за него не може да бъде по-важно в живота. Единствено Самият Господ Бог. И целта на човешкия живот тогава е да слушаш Бога, да виждаш Бога, да слушаш Бога, да служиш на Бога, да Му посветиш живота си. Понеже ако някога ние сме Го признали за свой Цар и Господ, тогава за нас просто не ще остане нищо друго, освен винаги да Го поставяме по-високо от всичко.
Това е така разбираемо, така просто и по някаква причина далеко от живота на всекиго от нас. Понеже е лесно да разберем, че на Бога може да се принесе някаква жертва, че за Бога може да се извърши някакъв обряд. Но как да разберем, че обичаме Бога с цялото си сърце? Как да разберем – обичаме ли с цялата си душа? И не просто да разберем това някакси отстрани, отдалече, т. е. „да приемем за сведение”, как другите правят това, как правят това светиите. Ние четем житията и за нас всичко е разбираемо: как те в кротост са се молили, как постили, смирявали се, всичко у тях така добре се подреждало от начало докрай. Ето християнският живот: молил се, постил, подвизавал се, смирявал се и, в края на краищата, се сподобил с блажена кончина и Господ го прославил. Обичал човек Бога от цялото си сърце и от цялата си душа. Прочели сме… А ние живеем сега. Какво означава това за нас? Как трябва да обичаме Бога? Всичко ли е правилно в нашия живот? Може би, достатъчно е това, което правим? Може би, това е християнският живот?
Ние идваме в храма, защото обичаме Бога. Ние идваме на изповед, защото обичаме Бога. Ние пристъпваме към Тайнството Свето Причастие, ние четем молитви, ние правим нещо добро и полезно, защото обичаме Бога...
Но ако погледнем сериозно, тогава ще се окаже, че много често ние правим всичко това, защото обичаме себе си и на практика правим това за себе си. Ние четем молитви, защото се страхуваме: ами, ако изведнъж с нас се случи нещо, ако оставим тези обичайни неща: ако престанем да се молим, да постим, да се изповядваме и причастяваме… Става страшно: с нас всичко може да се случи. Ние разбираме в какъв страшен свят живеем. Ние разбираме, че живеем безопасно само благодарение на това, че сме пазени от някого, че над нас е Божият покров. И ние много се боим да не се лишим от този покров.
А на изповед ние много често идваме, защото ни е неприятно от самите себе си и ние искаме да се избавим от неприятното чувство на досада и срам. Иска ни се да сненем това от себе си. Ние идваме при Бога да просим за помилване, не защото разбираме, че сме Го унижили, разпнали, на оплювали, не, – на нас ни е жал за себе си.
Ние идваме да се причастяваме със Светите Христови Тайни, не защото за нас е необходимо да се съединим с Христос веднъж и завинаги, и да живеем Неговия Божествен живот, а много често, защото ние разбираме, че са ни нужни тези сили, ние без тях не можем. И в много неща така се е подреждал нашият живот, че не заради Бога правим това, а заради самите себе си, заради своя собствен малък удобен живот. Понеже за нас става страшно, неудобно, дискомфортно. Иска ни се да считаме себе си за християни, което също ни доставя определен житейски статус на удобство и увереност в себе си.
За това ли ни говори днес Евангелието? Ние трябва така да живеем, та в нашето сърце, в нашите мисли да няма нищо освен Бога, душата ни да бъде само с Него изпълнена, с Него Единствения. Или на нас ни трябва от всичко по малко: с мярка да вярваме, с мярка да се занимаваме със своите дела, с мярка да получаваме удоволствия, с мярка още нещо да правим - ето такава е премереността на нашия живот. С каква мяра ние допускаме Бога в своето сърце? Допускаме ли ние въобще някакъв предел? Ние винаги поставяме граница: „Ето на Тебе, Боже, Твоето, а ето това, Боже, е мое. Ето това е, което трябва да принеса, а ето сега от този момент започва този живот, който принадлежи само на мен. Аз много Те моля, не се намесвай в него, не ми пречи да живея така, както ми харесва. Нали, наистина, нищо не правя: не убивам, не развратнича, не крада. Но има някакво ъгълче в живота, което принадлежи само на мен, и в този живот, Ти, моля Те, не идвай, не ми се иска да ти Го отдавам”. Тогава да мислиш за най-важното е много страшно и неприятно. Понеже дотолкова, доколкото ние се боим от тази любов, ние се плашим да повярваме, че тя може да бъде нашето блаженство, окончателно блаженство.
Но в такъв случай нека не мамим себе си. Ние мислим, че като отиваме на изповед, с това изпълняваме главната заповед. Ние мислим, че като сме посветили неделния ден на Бога, сме извършили подвиг: шест дни сме работили, а седмия, точно според заповедта, сме отдали на Бога, шест дни не сме мислили за Него, а ето на седмия сме дошли в Църквата. Може да се помисли, че останалите шест дни не принадлежат на Бога. Може да се помисли, че всичко останало - това не е Негово време. Цялото време е Негово, всички останали дни на нашия живот. И след смъртта – всичко е Негово, на Него принадлежащо. Чрез Него всичко живее и се движи. И затова, ако ние ограничаваме нашия живот и нашето общение с Бога със собствените си странни представи за това как искаме да изпълняваме заповедите, ние вече никога не ще можем да изпълним заповедта за любовта към Бога.
Това се говори сега, не защото сега в този храм може да се яви пример на любов към Бога. За най-голямо съжаление, нашият християнски живот е дотолкова оскъден, че почти не са останали примери на истинска любов към Бога сред нашето християнско общество, сред свещенството, сред миряните. Ние четем за тях в книгите, ние празнуваме тяхната света памет в Църквата, ние се отнасяме вече към тези събития като към част от историята, не като към събития от нашето битие, а като към свещената, но история. И това е много тежко, защото времето на нашия християнски живот е много кратко. И ако в този живот, както казвал Симеон Нови Богослов, ние не срещнем и не заобичаме Бога, тогава как ще можем да Го срещнем и заобичаме зад пределите на този живот?
Затова днешното Евангелие поставя пред нас този главен въпрос: в какво е смисълът на нашия християнски живот? За какво сме дошли в храма? Как ние изповядваме Христос? Къде е подвигът на християнския живот във всеки от нас? Къде е този подвиг? Човек не може да се роди с тази любов. Тя не се дава на човека от раждането му като способност да обича Господа или като възможност от възпитание да Го заобича с цялата си душа. Това може да се постигне само с подвиг, с дълбокия подвиг на кръстоносенето.
Любовта – това е разпятие. Тази любов ни е донесъл Христос на кръста, показал е какво значи да обичаш човека с цялото си сърце, с цялата си душа… Сам е показал как Бог обича човека и ни е оставил само този начин на любов. Друг начин да обичаш няма, само този. И ако ние не се ползваме от този начин на обичане, ако не вървим по този път, при нас никога нищо няма да се получи. И затова нека не се боим от кръста, който носим, нека се стремим към това: не формално, не външно, не от време на време да обичаме Бога, а както Той е казал, така и да постъпваме – с цялото си сърце и с цялата си душа. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев