Прочетох тези думи на забележителния духовен старец архим. Йоан Крестянкин в една негова беседа и те много ме впечатлиха. Вероятно съм ги чел или чувал много пъти под една или друга форма, но ето, едва сега те ме накараха да се замисля над тях. Да се замисля за
моята вяра в Бога
Дали тя е такава, каквато Бог иска от мен да бъде? Вяра, на която е подчинена цялата моя воля, мисъл, душа, цялото ми същество, способности, действия, надежди и очакване. Вяра, при която се отричам от себе си, взимам кръста си и се предавам изцяло на Божията воля, Бог да ме води там, където Му е угодно (вж. Марк. 8:34). Вяра до кръв, като тази на св. мъченици и изповедници. Вяра, при която не изричам, а направо викам от цялото си сърце: “Да бъде Твоята воля...” (Мат. 6:10).
Или моята вяра е такава, че всеки път, когато Господ протегне ръка към мен и ме извика да отида при Него, аз, тръгвайки по вълните на житейското море, в първия момент тръгвам с лекота, издигнал се над трудностите и неволите, но много скоро, при най-малкото вълнение, се оставям на страха пред изпитанията и започвам да се давя в бездната на отчаянието, за да чуя тъжния глас на Спасителя, Който ме пита: „Маловерецо, защо се усъмни?” (вж. Мат.14:28-31).
Да! Вярата в Божия промисъл е проверката за нашата вяра в Бога. Вярата в Божия промисъл е “твърда увереност… и сигурност в онова, което не се вижда” (Евр. 11:1). Но също е и препъни камък да се обърнат към Бога онези, на които им е трудно да се чувстват уверени и сигурни в невидимото (архим. Пласид).
Старецът Паисий Светогорец обяснява по най-точен начин състоянието на такива хора. Той казва с голяма болка, че „съвременният човек се чувства сигурен единствено ако застрахова всичко: къща, кола, имущество, дори тялото си… И дава стотици средства, за да знае години напред какво може да му се случи, за да се подготви и оцелее… За него наистина вярата в Божия промисъл и живота на християните по тази вяра е съблазън и безумство”.
Какво е Божий промисъл
ние разбираме още при описанието на сътворението на човека: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя и над всякакви животни, които пълзят по земята.
И рече Бог: ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе – това ще ви бъде за храна... И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит.1:27-29,31) Не сме ли се докосвали до това устройване на живота на първите хора и ние чрез личния опит!? Както Бог подготвил райската градина и настанил в нея човека, така промислят за бъдещето на децата си всички родители, още от мига на зачаването им, до раждането, та и много напред, докато децата тръгнат по пътя на самостоятелния живот. Така например, детето е още в утробата на майката, а тя заедно с бащата подготвят вече дома си да приеме новия живот. Много често обособяват за детето отделна стая. И тази стая превръщат за него в един малък райски кът. Цялото обзавеждане на детската стая е такова, че възприемайки от люлката всичко около себе си с любопитните и опознаващи света около себе си очи, детето да вижда и чувства, че е попаднало на едно място „твърде добро” (срв. Бит. 1:31). Тази любеща промислителна родителска грижа продължава дълго след като детето е проходило, проговорило и започнало да мисли. Тя всъщност не спира да го покрива и през живота му на възрастен, изразена в „майчините молитви, скрепяващи основите на домовете” (Требник). Обърнете внимание:
Бог създава човека най-накрая
Защо!? Защото преди това се е погрижил да подготви и създаде всички необходими условия за живота му. „И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде” (Бит. 2: 8). Отец Михаил Помазански пише: „Създал човека, Творецът не оставил първосъздадените хора извън Своя промисъл. Благодатта Божия постоянно обитавала в нашите прародители, служила им, по израза на св. Отци, като небесна дреха. В тях обитавало съвършено чувство на близост с Бога. Сам Бог бил първият им Наставник и Учител, удостояващ ги с непосредствените Си откровения. Явявайки им се, беседвал с тях и им откривал Своята воля” (Догматическое богословие,1992 г.).Но Бог не оставил Своето съвършено творение – човека и след грехопадението. В Неговите думи към изкусилата Адам и Ева змия: „И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе” (Бит. 3:15), и особено в израза: „то (семето на жената – б.а.) ще те поразява в главата....” (пак там), мнозина св. Отци единодушно виждали Божието обещание, че сатаната никога няма да може да победи човешкия род, и ще дойде време, когато Бог ще изпрати Спасител, Който ще стъпче окончателно главата на змията, т.е. ще победи дявола. И когато се изпълнили времената, Бог изпратил Своя Единороден Син (Гал. 4:4).
Вярата в Божия промисъл не е непостижима
Всички просияли светии са имали тази вяра. Тя е била основният двигател на живота им. Но особено внимание заслужават два примера: праотецът Авраам и Пресвета Богородица.
Веднъж Бог се обърнал към Авраам и поискал от него нещо страшно: да принесе в жертва всесъжение единствения си син, който двамата с жена си Сара придобили в старост (Бит. 18:11-14). Авраам не се усъмнил в Божието желание, не се съпротивлявал, не мъдрувал. Когато Бог се обърнал към него, Авраам рекъл простичко: “Ето ме” (Бит. 22:1) и изпълнил всичко, което Бог поискал от него. А когато предаваният в жертва син Исаак го попитал къде е агнето за всесъжение, Авраам пак така кротко, твърдо уверен в добрия Божий промисъл отговорил: “Бог ще си предвиди, синко, агне за всесъжение” (Бит. 22:8). Както и станало. Когато Авраам вдигнал ръка, за да заколи сина си, Ангел Господен го спрял, а сам верният Божий приятел видял зад гърба си „овен, който се бе заплел с рогата си в гъстака”, и него принесъл всесъжение вместо сина си (Бит. 22:11,13). Бог изпратил този овен, защото видял, че Авраам се бои от Бога и не пожалил едничкия си син за Него (Бит. 22:12), имайки велико послушание и непоколебима и силна вяра.
В две свои послания св. ап. Павел възхвалява Авраамовата вяра в Божия промисъл. В Посланието до римляни, той пише: „Авраам, без никакво основание за надежда, повярва с надежда, че ще стане баща на много народи, според казаното: „тъй многобройно ще бъде семето ти”. И без да отслабне във вярата, той не помисли, че тялото му е вече умъртвяло (понеже беше току-речи стогодишен) и утробата Саррина е в омъртвение; а в обещанието Божие се не усъмни чрез неверие, но остана твърд във вярата, като въздаде Богу слава, напълно уверен, че Той е силен и да изпълни това, що е обещал” (Рим. 4:18-21).В Посланието до евреите: „С вяра Авраам, бидейки изкушаван, принесе в жертва Исаака; и тоя, който бе получил обещанията, принесе единородния си, за когото му бе казано: „от Исаака потомство ще се назове с твое име”; защото той мислеше, че Бог е силен и от мъртви да възкреси Исаака, поради което го и прие назад като предобраз на възкресението” (Евр. 11:17-19).
Вторият пример e Божията майка. Свети архангел Гавриил се явява на назаретската девица Мариам и й съобщава неочаквана, невероятна и чудна вест, че тя ще зачене и Младенецът, Който ще носи в утрбата си и ще се роди от нея, ще бъде обещаният Месия. Изслушвайки смирено думите на небесния пратеник, Мариам покорно отговаря: “Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лука. 1:38). Цялата природа е очаквала да чуе отговора на избраната от Бога девойка, в която трябвало да се въплъти Словото Божие. Сякаш Сам Бог е бил притаил дъх. Защото за изпълнението на Божия промисъл е била необходима свободната човешка воля и преданост. Смирено свежда глава Мариам пред Ангела и с отговора си прави възможно нашето спасение.
Изреченото от Пресвета Богородица: „…нека ми бъде по думата ти”, и от св. праотец Авраам: „Бог ще си предвиди, синко, агне за всесъжение”, разкриват по най-ясен начин не само силната вяра на двамата, но именно това, че силата на тяхната вяра се обуславя от вярата в Божия промисъл. Вярата, че Бог, Който толкоз обикна човека, че отдаде Своя Син за неговото спасение, не желае нищо друго, а само и единствено това.
Бог не оставя никой човек без възможност да Го познае,
и като Го познае, му дава възможност да Го последва, като Му се довери. Представете си, че стоим на брега на море или езеро и се качваме на кораб или лодка, за да го преминем. Знаем колко е пътя, знаем крайната точка, но не знаем как ще го преминем. И се доверяваме на капитана, че ще ни изведе безбедно до крайния бряг. Така трябва да имаме доверие и на Бога. В това се крие и смисълът на думите от Господнята молитва: „Да бъде Твоята воля” (Мат. 6:10). Защото човешките сили и възможности имат предел. Разумът и паметта му имат предел. И чисто човешкият му промисъл има предел. Човекът е пределно същество. А Бог е безпределен. Безпределна е и Неговата любов към човешкия род. И Неговата милост и щедростите Му нямат предел (срв. Пс. 102:4). Няма предел и дълготърпението Му (срв. Пс. 102:8). „Защото Той знае нашия състав, помни, че ние сме пръст. Дните на човека са като трева; като полски цвят - тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава. А милостта на Господа е отвека и довека към онези, които Му се боят, и правдата Му е върху синовете на синовете, които пазят завета Му и помнят заповедите Му, за да ги изпълняват” (Пс. 102:14-18).