„Не плачи!” С тези думи се обърнал Господ към вдовицата, която срещнал вървяща в погребалната процесия - вдовицата, погребваща своя единствен син. Някога тя погребала мъжа си, а сега се прощавала с този, който бил нейната единствена надежда, любов и радост - със сина си (Лк. 7:11-17).
Страшно е да губиш близки - родители, братя и сестри, приятели. Но няма, навярно, по-голяма мъка от тази, която изпитва майката, губейки своето дете: целият й живот сякаш се срива, загубва смисъл. Ние не можем даже в малка степен да си представим какво е преживяла Божията Майка, стоейки при кръста на Своя Син. Божията Майка не би станала наша Майка и Майка на Църквата, ако не би преминала през това голямо, безмерно страдание, за което преподобни Силуан Атонски е казал: „Когато Тя стояла при Кръста, тогава нейната скръб била безмерна като океан и душевните Й мъки били несравнимо по-големи, отколкото Адамовото мъчение след изгонването от рая. И ако Тя останала жива, това е само, защото силата Господня Я укрепила, защото Господ искал Тя да Го види възкръснал”. Божията Майка понесла мъката и страданието на всички майки на земята и именно към Нея ни тегли сърцето ни, когато, изглежда, че няма към кого повече ще се обърне в минута на отчаяние и скърби за загубата на близките.
Четейки евангелския разказ за това как Господ Иисус Христос възкресил сина на вдовицата, ние неволно си задаваме въпроса: защо чудото било възможно тогава и защо то не се случва днес? Защо майки губят своите деца и Бог не ги възкресява? Защо всеки от нас губи близки и не може да ги възкреси, даже ако се моли горещо? Защо тези, които ние така горещо и нежно обичаме, си тръгват от нас, често преждевременно, неочаквано? Защо Бог, Който възкресил сина на Наинската вдовица, не възкресява моя сина, брат, баща, приятел, моята майка, моята дъщеря?
Праведният Иов, загубил всички свои деца, раздрал дрехите си в знак на скръб и казал: „Господ даде, Господ взе; да бъде благословено името Господне!” (Иов 1:21). Това бил мъжествен, дълбоко вярващ човек: той се смирил „под крепката ръка Божия” (1 Петр. 5:6). Но едва ли някой от нас е способен да приеме загубата на близките с такава вяра и с такова смирение. Най-често ни глождят въпросите: защо? за какво? И ние не намираме на тях отговор, защото на тях няма отговор в сегашния живот. Само в бъдещия век, когато ние отново ще се срещнем с нашите роднини и близки, ние ще разберем защо е трябвало всички ние да умрем, за да възкръснем после.
За едно ние трябва твърдо да помним: смъртта никога не е наказание за нещо. Смъртта – това е върхът на човешкия живот, неговият венец и завършек: човек живее, за да умре и да премине в по-добрия живот. Смъртта може понякога да изглежда като наказание за греха, защото Господ не забравя да ни поучава по различни начини, в това число, и чрез смъртта на наши близки. Но за самия човек, даже ако той е умрял преждевременно, например, в резултат на нещастен случай, даже ако е умрял без покаяние, смъртта не е наказание. Смъртта – това е преход към това място, където човека го очаква среща с Бога. И ако смъртта е преждевременна според човешките мерки, тя никога не е преждевременна в Божиите очи. Само Бог знае този момент, когато всеки от нас следва да умре и само Той определя деня и часа на нашата смърт.
Но защо хората умират преждевременно? Преди всичко, защото мнозина съзряват за среща с Бога и израстват в пълна мяра духовния ръст и възраст много по-рано, преди да достигнат старост. Земният живот е само подготвителен етап към бъдещия вечен живот: в сравнение с този вечен живот и сто, и седемдесет, и петдесет, и двадесет, и десет години сегашен живот са само кратък миг.
Но има и друга причина, поради която човек може да умре преждевременно: когато той дотолкова се е вкоренил в греха, че неговото по-нататъшно пребиваване на земята става безсмислено и Бог прекратява живота на този човек, докато остане за него надежда за спасение. Страшно е да умреш в грях, да умреш, без да успееш да се покаеш; но това все пак е по-добре, отколкото да доживееш дотогава, когато изправлението ще стане невъзможно.
„Не плачи!” - с тези думи Господ се обръща към всяка майка и към всеки от нас, който губи свои близки. Не плачи, защото ще възкръсне твоят син, твоята майка, твоите братя и сестри. Не плачи, защото всички ние - един след друг – ще умрем, но всички и ще възкръснем и отново ще се срещнем един с друг. Не плачи, защото починалите наши близки, оставили земния живот, са преминали в по-добрия - този, за когото преподобни Симеон Нови Богослов е казал, че в сравнение с него сегашния живот е като небе, нарисувано с молив на хартия, в сравнение с реалното небе. Не плачи, защото ще настане време, когато „ще отрие Бог всяка сълза” от човешките очи, „и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина” (Откр. 21:4).
Превод: Прот. Йоан Карамихалев