Когато човек влезе в храма, не винаги бива посрещнат от отзивчиви и любезни хора, които внимателно да го изслушат и да му помогнат да реши своя проблем, а попада в една особена и непривична обстановка, която го озадачава. Лекият мирис на тамян и старо дърво носи във въздуха усещането, че това наистина е домът Божи, но другите неща го смущават и не му дават да освободи душата си, а го карат да бъде нащрек. В притвора отекват резки гласове и грубовати фрази, звъни телефон и се чуват забързани стъпки на хора. Погребани агенти и духовници сноват навътре и навън, от пангара се носи звън на монети и всичко това създава смут и безпокойство в една искрена повярвала душа.
Какво е това? Нима това е царството Божие на земята? Къде е любовта? Защо не може да се усети предвкусването на рая? Това ли ни завеща Христос? Това са парещи въпроси, породени от ревността на вярващите. А зад всичко това прозира едно болезнено решение Това трябва да се промени! Така не може!
Промяна – да! Но какво означава тя в традицията на Църквата Две хиляди години темата за промяната пронизва историята на християнството. Църквата е живото тяло Христово, богочовешки организъм, ръководен от Светия дух през всички превратности на времето. Пълнотата на благодатта на Светия дух обаче се сблъсква с непълнотата на човешката природа, повредена от греха. Тя – човешката природа, постепенно променя себе си и преживява болезнени периоди в своето развитие.Светите отци на православието винаги са твърдели, че всяка душа има своя собствен път за съзряване в непрекъснатата стихия на борбата между страсти, амбиции и демони. Християнинът води истинска война на два фронта-вътрешен и външен, често разкъсван от противоречия и неумолимо търсещ истинското си лице, отразено в съвършения лик на Христос.Едва ли има или е имало искрено вярващ човек, който да не е искал да въведе някаква бърза практическа промяна, за да направи църковния организъм, според собствените си представи, по –привлекателен и благодатен. Човешкият елемент в Църквата понякога буди недоволство със своята натраплива непълноценност. Всеобщо признато е мнението, че на искрено повярвалия човек, който веднъж е влязъл в Църквата и се е сблъскал с ред субективни фактори, му е необходимо много сила вяра, за да остане в нея. Изкушенията са от всякакъв характер и личната вяра е изправена пред сериозно изпитание. Братолюбието и истинската взаимна подкрепа са рядкост. Формализмът и рутината нанасят тежки поражения на живото пастирско служение. Обидите, подигравките и ударите под пояса гасят пламъка на истинската вяра. Мнозина вдъхновени новоповярвали са губили своето въодушевление и себеотрицание след контакти с духовници или служители на Църквата.Нещо повече – талантливи свещеници са изоставяли попрището си, заради изживяно горчиво разочарование или неразбиране от околните.
Всяка харизматична и талантлива душа е изправена пред куп външни препятствия, които могат да разстроят искрените пориви и чистото желание за истинско служение. Но какво може да се направи Църквата е отражение на божествения ред във Вселената и като такава е строго йерархична.това се отнася в пълна степен както за небесната – тържествуваща, така и за земната-войнстваща. Неслучайно за преобладаващата част от хората, тя си остава най-консервативната организация в света. Но тази консервативност е всъщност имунна система, която я защитава и съхранява отвън и отвътре през всички превратности на историческото битие.
Послушанието и смирението са принципи, които са установени не от Светото Предание, а от самия Христос.Богочовекът призовава последователите си не към храброст и дързост, а към кротост и смирение.Като сърцевед, Той управлява всяка една душа и праща изпитания, винаги съобразно степента, до която могат да бъдат понесени Дозира ги по невероятен и необясним за нас начин. Нищо не е безцелно, нищо не е случайно… Нали и ”космите на главите ни са преброени “ (Мат.10-30).
Бунтът и реформаторството са чужди на духа на Източната църква, която закриля вечния завет между Христос и неговите апостоли. Небето се противи на подобен патос за промяна, който дълбоко в себе си носи плодовете на греха- гордостта и осъждането, които са определени като особено тежки провинения в доктрината на християнството. Те са вирус, който може да опустоши и най-благородните души. Всички тези храбри реформатори се водят от едно чисто и благородно намерение- да поправят Църквата, но според своите дълбоко лични и човешки разбирания.
Старецът Паисий Светогорец в резултат от непрекъснати срещи с недоволни от живота в Църквата хора, изрича твърдение, които са рецепта и за най-тежката диагноза: “Ако искаш да помогнеш на Църквата, по – добре гледай да изправиш себе си, отколкото да поправяш другите. Ако оправиш себе си с това ще поправиш и една част от Църквата. Разбира се, ако всички бяха направили така, Църквата щеше да е поправена“ (из “Духовно пробуждане”).
Всъщност това отношение е изцяло в духа на светоотеческата традиция.Нищо външно, нищо провокиращо! Един взор обърнат към вътрешната дейност на Духа, а не към външните изяви за създаване на нови структури и организация. Православието не е система от идеи, сбор от норми, а вътрешно изповедническо учение, живот и посвещение в Светия дух. Бог иска да види в нас вътрешния стремеж, “сърце съкрушено и смирено” (Псалом 50), а не външната демонстрация на мероприятия и организирана дейност, която ни отдалечава от целта на християнския живот –придобиването на благодатта на Светия дух. Нашата болна човешка природа, гордостта и страстите, разпалвани от бесовете, ни тласкат навън и към другите, вместо в правилната посока - навътре към нас. Това ни отклонява от най-важната ни задача-изцерението на нашите души и разпилява даровете на Духа. Светите отци наистина ни призовават към промяна,но това е друга истинска промяна.Тя е насочена навътре към самия себе си и в църковната традиция е означена с една дума метаноя (преоценка на ценностите, преобръщане на ума). Всичко друго е не само неправилно, но и опасно, защото е насочено към вмешателства навън и носи заряда на разрухата и хаоса, въпреки добрите намерения и цели. Християнинът не е революционер, а човек който е осъзнал недъзите на старата си природа в светлината на Христос и се опитва да го изобрази в себе си, като следва светоотеческия опит и живота на светиите. Църквата Христова никога не е била общество от съвършени хора, живеещи с чувство за превъзходство над околните, а общност от болни, които са осъзнали болестта си и искат да се излекуват чрез целителното действие на Светия дух! Затова нека да насочим цялото си личностно недоволство не към несъвършените неща, около нас, а към очистване на нашите собствени души. Амин!