"Милост искам, а не жертва" (Мат 9:13)
Преди няколко години интересна случка развълнува духовниците от една от централните енории на Варна. Наш брат мирянин се обърна към чредния свещеник в храм“Свети Архангел Михаил”: “Отче, дай ми послушание да избия всички котки в двора, защото пречат на хората да идват на църква и не могат да приемат Божията благодат.”
Наистина би било комично, ако под маската на безмислието думите не носиха един негативен и жесток смисъл. Повърхностно е да се каже, че е глупаво, ако в това послание не прозираше желанието за унищожение и разруха. Най-неприятното от всичко е, че това е вътрешният глас на един искрено вярващ в Христа. Тази реакция е симптоматична за неговото истинско духовно състояние и душевна нагласа. Защо в поведението на християните понякога има толкова много агресия? Това е въпрос, който съм сигурен че всеки един интересуващ се от проблемите на християнството си е задавал. Нали Христос е Цар на мира и цялото Му послание е проповед за любов в този свят. Нямаме право да обвиняваме учението на Спасителя в нито един недостатък. Причината за всичко е в нас и по-специално в болестите на всяка една душа. Съвременните богослови обичат да твърдят, че св. Църква е лечебница и към нея се обръщат онези, които са осъзнали окаяното си положение и искат да излекуват опустошените си души. Затова и най-болните влизат в нея. Целият процес на лекуване е болезнен и мъчителен. Старата природа на личността, обхваната от пороци и вредни навици се съпротивлява на изобразяването на новия човек, осветен от даровете на Светия дух. Затова възпрепятстват и множество други фактори-домашното възпитание, външната среда и особено хората, които съпровождат първите стъпки на новоповярвалия. И той често изглежда объркан, неадекватен и дори уплашен. Учението на Светите отци в подробности описва това вътрешно обръщане на духа и го обозначава с понятието “метаноя” (подвиг, преобръщане на ценностите,покаяние). От ключово значение е ролята на духовния наставник като кормчия на всеки индивидуален път към Христа.Запознавайки се с особеностите на всяка душа,той изгражда оздравителна програма съобразно индивидуалността на всяка личност. Той преценява лекарствата и дозировката на всеки. Но това е в най-добрия случай когато новоповярвалия веднага се насочи към духовно ръководство и изпълнява точно това, което му се предписва като духовни упражнения. В противен случай резултатите са противоречиви и дори рисковани. Страстите, навиците, комплексите и ревността в Храста се преплитат и всичко това се възпламенява от най-сериозната външна опасност- демоните. Те нанасят големите поражения и правят мощни пробойни в душата на искрено вярващия. Както в Евангелския разказ за измитата и подредена къща, неговото състояние често става по-лошо от предходното. Демоните нанасят горчивото чувство за разочарование и неприязън към учението на Христос, разпалват накърнената гордост и насаждат пагубния навик за осъждане на духовници и миряни. Това може да доведе до пълно отпадане във вярата и дори богоборчество. Познавам хора, които имат жива вяра, редовно се изповядват и пречестяват, всеки неделен ден посещават богуслуженията, но упорито отказват да се срещат с християни. Едно момиче на 24 години казваше: ”В личния си живот всячески избягвам да се срещам с вярващи. Те са много по-подли и жестоки от другите хора.” Това разбира се е лично нейно мнение, но си струва да се вгледаме в тази горчива констатация. Често в християнските дружества се срещат хора със студени и напрегнати физиономии, със свити юмруци и мрачни погледи, готови на всичко за да отстояват истините на Православието. В собствените си очи те са истински стожери на светата истина и никой не може да ги разубеди в това. Зорко наблюдават и изслушват всяко изказване на брат или сестра и строго и многозначително дават заключение за чистотата на вярата му. Бързо и рязко влизат в богословски спорове, без да имат нужната подготовка и са готови да громят с думи и дори физически сила всякакви врачки, окултисти, католици и протестанти. Техният хоризонт е ясен и определен, а убеждението им категорични и неотменими. Горко на онези, които не мислят като тях. Тяхната ревност не по разум създава проблеми за хората, около тях, той като за недостатъчно нецърковените може да бъде заразителен пример и дълго време да ги отклонява от истинското църковно учение. Често защитават тезите си с цитати от Светите отци и дават рецепти на всеки и за всичко. Тези горещи застъпници на Православието са” трън в петата” на енорийските свещеници, призвани да бъдат център и опора на вярващите в храма. Единствено дълбокото вникване в духа на християнството и искреното лично приемане на духа Христов може да излекува тази опастна църковна болест.Християнството се появи в една динамично социална обстановка, в един суров и жесток езически свят и успя да намери мястото си в историята без да провокира конфликт с него. Християнските апостоли завладяха душите на своите съвременици не с призиви за бунтове и въстания, а с проповеди за мир и любов. Служението на Бог и другите е било техния начин да отговорят на агресията отвън и да одухотворят този обречен свят. Иисус от Назарет не им заповяда да вземат със себе си отрова и оръжие, а им препоръча да носят със себе си прости торби и нещо за из път. Не каза на своите последователи да бъдат горди като орли и храбри като лъвове, а изречи прости думи за кротост и незлобие.
Ако във времето на Тиберий, Август или Нерон християнството бе отговорило на меча с меч, отдавна щеше да изчезне от духовната карта на историята като за едно от многото еврейски учения в Римската империя. И това щеше да стане не защото щеше да бъде изкоренено с кръв и жестокост,а защото щеше да обърне гръб на заветите на своя Основател и да прегърне духа на този свят.
Всякакви прояви на злоба,отмъстителност и жестокост от християни са неприемливи и следват да бъдат порицавани. Най-важното те нямат никакво основание в Светото писание и учението на Светите отци.Плодовете на това са горчиви-безпокойство, униние, душевни разстройства и самоунищожение. Всички те прогонват най-важното от душата на християнина - мира и вътрешното спокойствие.
За разлика от всички други християнски деноминации, Православието не е подробна система от богословски идеи, сбор от правила и норми,а вътрешно изповедническо учение. То е лично свидетелство и посвещение от Светия дух., съхраняващо и предаващо през вековете непреходния завет на Христос и Светите апостоли. В най-дълбокия смисъл носи пълнотата на благодатта, която освещава, ожитворява и твори. Православието е “светая – светих“ на християнството, единствената истинска психотерапия за лечение на болестите на душата.
Нека всеки един от нас въпреки злобата та деня и студенината на света, потърси утеха в Неговата пълнота е не забравя съкровения завет на Нашия Спасител - “…поучете се от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си.” (Мат 11;29). Амин!