В името на Отца и Сина и Светия Дух! Живял богат човек, живял добре и пищно. И имало друг човек, Лазар, който лежал в струпеи при неговите врата и желаел да се нахрани макар и с трохите, падащи от трапезата на богаташа, но никой не му ги давал. И ето двамата умрели. Лазар попаднал в лоното Авраамово, а богаташът – в мястото за мъчения. И тогава богаташът моли Авраам да дойде Лазар, да натопи пръста си във вода и да облекчи неговите мъки, но Авраам му отказва тази милост. Тогава богаташът моли Лазар да отиде при неговите братя, да ги предупреди, та поне те да не погинат. „Имат Моисея и пророците: нека ги слушат” – отговаря Авраам. „Не, - казва богаташът – няма да послушат, но ако срещнат някой от мъртвите, тогава ще повярват”. И тогава Авраам твърди: „Ако Моисея и пророците не слушат, то и мъртви да възкръснат, няма да повярват” (вж. Лк. 16:29–31).
Ето такава е историята за края на човешкия живот и за съда. Историята за това как ще умрем, защото няма нищо по-очевидно за всеки човек от неговата бъдеща смърт. Ние нищо не знаем за своята съдба. Не знаем какво ще стане с нас след десет минути, но единственото, което ние знаем за себе си с абсолютна достоверност е, че някога ще умрем, както всички преди нас.
Кога ще умрем, не знае никой, та да бъдем през цялото време готови, та да не си помислим: „А, това още е далече, и ние можем още, подобно на богаташа, да живеем в самите себе си, да се храним с каквото искаме, да се обличаме в такава дреха, в каквато ни се иска и нищо около себе си да не забелязваме. А после някога преди самия край ние ще се покаем, ще си спомним за Бога, ще се постараем нещо да направим, за да спасим душата си”.
Това е удивително, че човек, който нищо не знае за своето бъдеще, се грижи за много неща и знаейки съвършено точно, че той ще умре, най-малко от всичко мисли за това. Той най-малко от всичко мисли за смъртта, най-малко от всичко се старае да си представи как трябва да живее, за да не попадне в мястото за мъчения.
Да видим, за какво е страдал този богаташ. Даже името му не е известно. Името на Лазар ние знаем, а името на богаташа е изтрито от Евангелието, от книгата на живота. Какво лошо той е направил? Нали Евангелието не ни казва, че той бил лош човек. Напротив, Евангелието ни казва, че той бил добър човек. Даже намирайки се в ада, той се безпокоил за своите сродници и се грижел те да не погинат. Той се мъчил, но на никого не е желал мъчения. Добро сърце имал богаташът, който попаднал в ада.
Ето такъв обикновен човек бил, като всички хора, само че наричан богаташ. И не защото богатството е лошо нещо, а нищетата - добро. Богатството тук означава съвсем друго – самодостатъчност, когато човек живее в своя затворен свят, не забелязвайки нищо и никого около себе си. Добре му е в този свят, никой не му е нужен. В такъв свят живеем и ние, или се стремим към това – да издигнем стена около нас си и никого да не допущаме до себе си: „Вашите проблеми не са мои проблеми, ние живеем в уютния си малък свят и в него ни е добре. А Бог какво? Бог има, разбира се, ние знаем, че има Бог, това ни е достатъчно”. Ние даже изпадаме в униние и отчаяние, когато Господ се опитва да ни поразтревожи в нашия самодостатъчен, самодоволен свят. В Неговата намеса ние не виждаме Божията милост. Но това е същият този свят, за когото светите отци казвали, че по-добре е война, отколкото мир, който ни отдалечава от Бога.
Евангелският богаташ не бил бандит, не бил разбойник, не бил и злодей. Той бил най-обикновен човек, един от милионите хора. И в мястото за мъчения той попаднал само, защото неговият свят бил затворен за Бога. И Божият свят се оказал затворен за него.
Такова нещо може да се случи със всеки от нас, защото ние знаем, че има Бог, но живеем така сякаш Той не съществува, сякаш не ни предстои да се срещнем с Него. Ние се надяваме, че някога, по-късно ще имаме време да поживеем за Бога. Може би, като настъпи Великият пост, и ето тогава... В този Велик пост не се получи, може би, след година нещо ще направим... Но нали следващ Велик пост може и да няма за нас. Може би, ние днес ще излезем от храма и повече вече никога няма да се върнем в него, и няма да имаме възможност някога по-късно да направим нещо за Бога, някакси да Му послужим.
Господ ни изпраща удивителни чудеса, много по-впечатляващи, отколкото възкресяването на мъртви, когато едва ли не във всеки манастир мироточат икони, стават изцеления, откриват се свети мощи. Ние виждаме всичко това, и едва ли нещо някакси ни е повлияло. Ние така сме привикнали към чудесата, че сме престанали даже да се удивляваме. По-рано, когато мироточела икона, това се възприемало като такова велико чудо, че хората духовно се възпламенявали, извършвали подвизи, ставали свети. Пишели се църковни служби, извършвали се литийни шествия. А у нас мироточат икони, във всеки храм лежат свети мощи, прославят се свети угодници… толкова много чудеса стават, че би трябва отдавна всички да се обърнат и да станат свети. А ние не се обръщаме и не ставаме свети. Така се сбъдват думите, които били казани на богаташа от Авраам: „Ако даже някой от мъртвите възкръсне, няма да повярват”. Нали да повярваш – не значи да се удостовериш. Да повярваш – значи да приемеш вярата в своя живот напълно и докрай, да бъдеш погълнат от тази вяра, да живееш с Христос.
Пророците и Свещеното Писание ни говорят за това какъв трябва да бъде човек. За това е казано в Посланието на апостол Павел до Галатяни: „Нося на тялото си раните на Господа Иисуса” (6:17). Или: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). А в когото живее Христос, за него смъртта не е страшна. „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка” (Филип. 1:21), – говори апостол Павел, защото се е съразпънал с Христос.
Така Писанието, което ние често слушаме, но не винаги чуваме, ни учи, че животът в Бога – това е истинското съразпъване. И Лазар тогава застава не просто като беден болен, а като съразпънат с Христос, приел от Бога живота като милост, като възможност за него пострада, като възможност в това малко действие да се обогати с Христос. И затова в Евангелието Лазар е наречен по име, а името на богаташа е неизвестно, то е изтрито от книгата на живота.
Ние добре знаем евангелските слова, които се пеят за нас на Литургията, за това, че блажени са бедните духом, блажени са плачещите, блажени са гладните и жадни за правда (Мат. гл. 5), но те сякаш не са написани за нас. А нали това са заповедите за блаженство, но за такова блаженство, за такова щастие, което никой не желае за себе си, към което никой не се стреми и за което не употребява усилия. Понеже нашето блаженство е в самодостатъчността, нашето блаженство е в комфорта, нашето блаженство е в това никой да не ни безпокои. Ето какво обезличава всеки от нас и не ни дава възможност да се приобщим към вечния живот.
Историята за богаташа и Лазар ни разказва за това как човек може да отмине своето спасение, как бездарно може да завърши животът, преминал в своя благополучен малък свят. Господ в дошъл в света, за да спаси всички, на всеки от нас се дава такава възможност, а ние се отвръщаме от нея. Нека се постараем още веднъж внимателно да се вслушаме в това Евангелие. То не е написано за това, за да помагаме на бедните. Това е правилно, на бедните трябва да се помага, но не това е главното. Главното е да видим в този богаташ себе си, самодоволен, самодостатъчен и отлъчен от Бога. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев