„Нали десетимата се очистиха? а де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава” (Лк. 17:17,18).
Днес на неделната Литургия бе прочетено Евангелието за изцелението от Спасителя на десетте прокажени, от които само един се върнал, за да поблагодари на Господа за изцелението.
Проказата е страшна болест, възникваща и явяваща се, в основата си, следствие от нечистия живот на човека. Тялото на страдащия от тази болест се покрива от гнойни рани, очите му гноясват, лицето и езика подпухват, от цялото тяло лъха нетърпима смрад. При последната степен на болестта всички косми от главата опадат, рани покриват тялото до костите и се покриват от червеи. Болният, измъчен от страданията, обикновено умира. Всеки, у когото се откривали признаци на проказа, според закона се задължавал веднага да се яви за освидетелствуване пред свещеника. Поради заразността на болестта, болните се отлъчвали от роднините и се прогонвали от човешките жилища. Те се оттегляли в пустинни места и се хранели с това, което им донасяли техните роднини. Ето от каква ужасна, злокачествена и заразна болест Господ изцелил тези десет човека, от които един самарянин, човек отхвърлен от юдеите, се върнал и благодарил на божествения Чудотворец за своето изцеление.
Удивлявайки се на неблагодарността на деветте изцелени, да се обърнем и погледнем към себе си, по-добри ли сме от тези деветте и приличаме ли на десетия? Вгледали се, няма ли да видим, че всички страдамe от духовната проказа – от греховете и последствията от тези грехове? Ние сме болни от грехове: от гордост, осъждане, тщеславие, лукавство, леност, лицемерие, завист, скверни и лукави помисли (2 Тим. 1:1,2). Ето тази духовна проказа пронизва цялата ни природа - душата и тялото, от костите до мозъка. Тя е заразна и поразява тези, които общуват с нас. Има у нас Лекар, Който винаги е готов да ни лекува от тази страшна болест. Вярващият в Него няма да умре, но ще има вечен живот (Иоан 3:16). С какво сме по-добри от тези прокажени, които дошли при Спасителя за изцеление и, спрели се в далечината, гръмко викали: „Иисусе Наставниче, помилуй ни!” Има ли у нас толкова вяра, желание и грижа за своето душевно здраве както у тези прокажени?
Ежедневно Светата Църква възнася своя глас от името на всички боледуващи от греховната проказа: Господи, помилуй! Чуваме ли ние нейният глас? Съзнаваме ли необходимостта от молитвата? А нали тя ни е необходима както дишането, както храната. Съгрешавайки непрестанно, съзнаваме ли своята виновност, просим ли милост за изцеление? Изцелявайки се чрез покаянието, благодарни ли сме? Чувството на благодарност и страхът от греха, правят душата ни по-мека, по-крехка и я утвърждават в добродетелите.
В коравосърдечието на своята душа забравяме с какъв трепет трябва да се приближаваме към Бога. Знаейки, че в Царството Божие не влиза нищо нечисто, щом изпаднем в нужда, тъга и безизходност, щом осъзнаем нуждата от Бога-Изцелител, се хвърляме към Него, с надежда, да искаме изцеление, разблъсквайки понякога другите, както сме привикнали да правим това в ежедневния живот. Колко често тази вяра се разбива в дълбоко недоверие, което не ни дава да осъзнаем цялата си нечистота, не ни дава увереност, че у Бога има любов за всички. Забравяме, че потънали в нечистота, можем да се надяваме само на милост, само да молим: Господи, помилуй! Получили просимото, забравяме да се върнем и да поблагодарим.
Нека по-често да произнасяме тази проста молитва, в покаяние на сърцето и със съзнание за своята нечистота и греховност. Да Го молим да ни помилва да ни изцели, както изцелил десетте прокажени. Нали невъзможното за човека, е възможно за Бога (Лк. 18:7). Нека помним Божиите благодеяния и да оставаме благодарни (Еф. 5:12).
Превод: Прот. Йоан Карамихалев