С всеки ден ние се приближаваме към Великия пост, до чието начало останаха три седмици. И Църквата предварително ни подготвя за това време на покаяние, когато ние трябва да се вгледаме вътре в себе си, за да видим своите грехове, немощи, слабости, страсти, лоши наклонности и, принасяйки за всичко това покаяние пред Бога, да застанем на пътя на изправлението. В тези подготвителни към Великия пост седмици ние слушаме притчи Господни, които ни настройват към покаяние.
В притчата за митаря и фарисея Господ ни говори за двама човеци, всеки от които олицетворява сам по себе си определен тип религиозност. У фарисея на първо място стои външното. Той пости два пъти в седмицата, дава десятък от цялото имущество и е уверен, че той не е такъв като останалите хора - разбойници, грабители и прелюбодейци. И действително, той не е такъв, като останалите хора. Това, което той прави е твърде похвално, защото той изпълнява предписанията на Закона, а това вече не е малко. И затова Господ не казва в края на притчата, че митарят излязъл оправдан, а фарисеят осъден, но казва само, че митарят излязъл по-оправдан, отколкото фарисеят.
Да се запитаме: има ли я у нас тази праведност, която имал фарисеят? Постим ли ние два пъти в седмицата? Даваме ли десета част от всичко, което имаме на църквата или на бедните? И ще се окаже, че нашата праведност не стига даже, за да достигнем нивото, на което се намирал фарисеят.
Но ето пред нас друг пример – на вътрешна религиозност. Тя не блести с тези добродетели, които са били свойствени на фарисея. Митарят, очевидно, и не постил два пъти в седмицата, и не давал десятък на храма. Но у него имало нещо, което го нямало у фарисея. Той имал способността да се вгледа навътре в себе си и там, в съкровените дълбини на сърцето, да придобие Бога. Идвайки в храма, той не се сравнявал с другите, но поставил себе си пред Божието милосърдие и, удряйки се в гърдите, зовял към Бога в покаяние и съкрушение на сърцето.
Фарисеят се сравнявал с другите хора и действително, по много показатели той стоял по-високо от другите. Но, изглежда, в религията той е пропуснал главното - вътрешното действие, което било у митаря, непрестанно повтарящ: „Боже! бъди милостив към мене, грешника”. Много наши беди произтичат именно от това, че ние не умеем да се съсредоточим върху вътрешното, а се залавяме за външното. Но всичко външно, в това число и всички външни атрибути на религиозния живот, като постът, десятъкът и тем подобни, са само спомогателно средство, което може да ни помогне да се взрем навътре в себе си.
Пътят на християнския живот – това е пътят на вътрешното действие. Има множество хора, за които не ще кажеш, че те са добродетелни християни, у които не достигат, както изглежда, най-елементарните добродетели на вярващия човек, а между другото в дълбините на техните сърца става такава вътрешна работа, която вижда само Бог, взиращ се не толкова в думите и даже в делата на човека, колкото в неговото сърце. А има, напротив, такива хора, у които всички външни атрибути на християните са спазени, а вътре няма нищо, вътре цари пустота. Разбира се, външните предписания са важни и ние трябва да ги спазваме, но при това сме длъжни да помним, че те са ни дадени, за да се изменяме вътрешно и да се преобразяваме. Понеже същността на християнството е във вътрешното действие. Всеки от нас може да определи за себе си тази мяра, в каквато ние сме способни да изпълняваме външните предписания, защото не всеки може да ги изпълни в пълна мяра. Но в никакъв случай не трябва да губим този вътрешен ориентир, който ни посочва пътя към Царството Божие. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев