Радвай се, благодатна Богородице Дево,
защото от тебе изгря Слънцето на правдата,
Христос - нашият Бог, просвещаващ намиращите се в тъмнина.
Весели се и ти, старче праведни,
приел в обятията си Освободителя на нашите души,
Даряващия нам възкресение.
(Тропар на празника Сретение Господне)
Силвия Аквитанска, благочестива жителка на Галия, посетила Йерусалим в края на ІV век, описва тържественото, почти пасхално богослужение, извършено в йерусалимските църкви на 40-ия ден след Богоявление. Това е едно от първите упоменавания на празника Сретение Господне, заел почетно място в числото на 12-те Господски празници на Православната църква.
Навярно неслучайно първото упоменаване за Сретение се отнася към Йерусалимската църква, защото именно в Йерусалимския храм става Сретението – срещата на Младенеца Христос, донесен там от Йосиф и Мария в изпълнение на Закона.
„Посвети Ми всяко първородно, което разтваря всяка утроба у синовете Израилеви, от човек до добитък, (защото) Мои са те” (Изх. 13:2). Това казва Законът, изискващ всяко първо отроче от мъжки пол да бъде посветено на Бога, така, както били посвещавани на Бога и първите плодове на реколтата и първородните на домашните животни, донасяни в храма.
Израил бил жив, докато помнел, че е богоизбран народ. Постоянното напомняне за богоизбраността било правилото: всяко първородно момче, родено във всяко еврейско семейство, трябва да приеме свещеническо служение. Освен това Законът постановявал особено свещеническо служение за всички мъже от Левиевото коляно, като признавал на първенците от другите 11 колена правото да се откупват срещу пет свещени сребърни сикли от служението в храма. Така че принасянето на младенеца в храма било само символ на неговото посвещаване на Бога, напомнящ за особеното историческо предназначение на еврейския народ. Четиридесет дни след Рождението на Богомладенеца светата двойка се отправя за Йерусалим, за да бъде извършен този обред на посвещението. Но това обикновено събитие, което ежедневно не веднъж се извършвало в храма, става събитие от особен характер, действително, а не само символически, свещено, реално изпълнение на всички пророчества, изпълнение на Стария Завет - явяването на Месията.
Евангелист Лука съобщава, че в момента на появата на Светото семейство в Храма там отива и престарелият Симеон – по предание един от седемдесетте и двама учени, които някога превели Свещеното Писание на гръцки език за Александрийската библиотека. Този превод на седемдесетте тълковници, на гръцки - Септуагинта, бил предприет около 284 г. преди Рождество Христово по заповед на египтянина Птолемей Филаделфийски. Впрочем при Птолемей Филаделфийски били преведени само главните книги на Библията – Мойсеевото Петокнижие, превеждането на останалите продължило цели столетия. Симеон вероятно взел участие в завършителната част от работата и превеждал пророческите книги. Съдейки по предисловието към Книга Премъдрост на Иисус син Сирахов, този превод бил завършен във времето на Птолемей VII Евергет II около 130 година, и в най-добрия случай Симеон бил вече повече от 100-годишен.
Според византийското предание, Симеон се усъмнил в пророчеството за раждането на Месията от Дева и, като превеждал книгата на пророк Исаия, в думите: „…ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил” (Ис. 7:4) – искал да замени еврейската дума „алма”, която можело да се преведе като „дева”, на по-естественото „млада жена”. Ангел се явил на младия преводач, напомнил му за неприкосновеността на свещения текст и му предсказал дълъг живот до тогава, докато сам не види изпълнението на пророчеството на Исаия. И ето, изтощен от годините, уморен да живее, Симеон по вдъхновение идва в Храма и с просветлен духовен взор вижда тази Девица и Този Син, за които писал Исаия.
Думите: „Сега отпускаш Своя раб, Владико…”, се изтръгват от смъртно уморения Симеон като въздишка на облекчение, като радост от освобождаването от живота.
Молитвата на Симеон е най-истинското пророчество. В принесения Младенец той ясно вижда предсказания от древните духовидци Месия, Спасителя и без да се ограничава от границите на националните представи за Месия като духовен вожд само на богоизбрания Израилски народ, говори за „светлина за просвета на езичниците”, на цялото човечество, за всички потомци на Адам”. Повече от едно столетие жизнен опит в епохата на завладяването на Палестина от римляните, в епоха изпълнена с кръв, предателство, отстъпление от вярата и пълно отчаяние, му помага да види трагичната съдба на бъдещата проповед на Спасителя. Дори фарисейството, най-духоносната част от еврейското общество, загубило живото възприятие на Божието Слово, стремежа към максимално възможното богообщение, като виждало в своята вяра в Единия Бог само средство за запазване на националната си изключителност.
„Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия” (Лука. 2:34). Историческото предназначение на Израил е изпълнено. Богоизбраният народ въпреки всичките перипетии през своята история от хилядолетие и половина запазил възможната чистота и пълнотата на Боговидството и станал духовна почва за станалото Боговъплъщение. Отсега насетне на него му предстояло да се смалява в духовната история на човечеството, защото сега стават докрай разбираеми думите на Господ, отпраени към Авраам: «В тебе ще бъдат благословени всички земни племена” (Бит. 12:3).
И Старият Завет, който по думите на апостол Павел бил «възпитател в Христа» (Гал. 3:24), а не някаква незначителна играчка, както считали някои сектанти, в най-висшата точка на своето битие се съединил с Новия Завет, като полага грижи да запази човечеството от разтление в греховното небитие. В народните представи празникът Сретение означава среща на зимата с пролетта. И действително, дълбоката зима, която в последната епоха на умора и разочарование царяла в умовете и сърцата на наследниците на великите израилски царе и пророци, се срещнала с пролетта на Новия Живот в Христа Иисуса. Дай Боже, срещата с нашия Господ и Спасител да обнови храма на сърцето на всеки от нас, скъпи братя и сестри! Амин.