В имeто на Отца и Сина и Светия Дух! Днес, братя и сестри, ние всички сме се събрали, за да почетем паметта на четиридесетте мъченици Севастийски. Те пострадали в тези времена, когато християнската вяра, както изглеждало, вече започвала да тържествува в цялата Римска империя, когато император Константин Велики, победил мнозина свои противници, започнал да покровителства християнството. В същото време един от бившите съюзници на Константин, Ликиний, се възпротивил на неговата власт и поискал да управлява самостоятелно, макар че трябвало да бъде само съуправител. Знаейки, че император Константин оказва покровителство на християнството, Ликиний, видимо боейки се, че сред неговите воини може да се появяват привърженици на Константин, започнал да изисква от тях да се отрекат от Христа. И в същото това време, когато християнският свят бил готов да ликува по повод прекратяване на гоненията, неочаквано четиридесет воини, които са известни на нас като мъченици Севастийски, трябвало да пострадат за Христа. Това, предполага се, било за тях особено мъчително, защото, когато всички очаквали покоя, тях внезапно ги застигнало гонение и мъки. Отначало с увещания, а после и със заплахи от тях започнали да искат да се отрекат от Христа, но те, показали своето мъжество във военните сражения, се държали мъжествено и в борбата против дявола – останали непреклонни, въпреки всякакви заплахи.
Те били твърде много – четиридесет човека, почти половината така наречената римска центурия, подразделение на римската войска, което се състояло от сто човека. Подложили ги на страшно изтезание: вкарали ги в езеро, покрито с лед, и не им давали да излизат на брега. Тук трябвало не просто да изтърпят, но дълго време да пребивават в състояние, противно на човешкото естество, проявявайки твърдост и дълготърпение. Съблечени, те стояли така цяла нощ, а за да ги съблазни и да усили, и без това превъзхождащата човешките сили мъка – защото човек не може дълго да търпи студ, още повече намирайки се в ледена, студена вода, и накрая престава даже да се контролира – мъчителите поставили на брега на езерото затоплена баня, та всеки воин да си представи, че може във всеки момент да излезе от езерото и да сгрее своето измръзнало тяло, ако само се отрече от Христа. Но всички те се оказали твърди, освен един. Един не издържал, отрекъл се от Христа и тръгнал към банята, но на прага й паднал мъртъв, както и го изобразяват понякога на иконите.
След известно време един от стражите видял как Божествена светлина осияла небето над страдащите в Севастийското езеро воини и върху тях започнали да се спускат четиридесет венци. Един венец, предназначен за отреклия се воин, започнал да се издига обратно на небето – тогава страж, чието име било Аглай, обявил себе си за християнин, се отделил и влязъл в езерото, за да пострада заедно с мъчениците. Воините с Божията благодат оставали невредими. Когато настъпило утрото, тях ги убили по страшен, ужасен начин: раздробили с чукове костите им. Така загинали те. Телата на мъчениците били изгорени, а костите им хвърлени във водата. На следващия ден християни събрали костите им. Оттогава по целия свят започнали да почитат паметта на тези мъжествени воини Христови. Вие знаете, че това е един от малкото празници, който особено изпъква през Великия пост, защото ние се прекланяме пред дълготърпението на тези хора.
Тези, които са пострадали за Христа, ние обикновено наричаме мъченици или страстотерпци, гърците пък, по древна традиция, ги наричат свидетели, защото считат, че човек, който е изтърпял такива мъчения, показал необикновено, свръхчовешко мъжество, е свидетел за истинността на православното вероучение, на Православната Църква. С какво още, ако не със своя живот, ние можем да докажем своята правота? Ако ние бихме се пуснали в някакви изследвания, спорове и диспути, бихме се оказали в тях победители, превъзхождайки всички със своя ум, но ако проявим малодушие на дело, тогава бихме показали с това, че самите ние не сме убедени или че нашите убеждения са обикновени, човешки, от които ние можем да отстъпим поради страх или от чувство за самосъхранение. Затова и наричали мъчениците свидетели: те със самия свой живот и подвиг доказали по-убедително от всякакви апологети и богослови каква е истината в християнството.
Какво им помогнало да направят това? Какво имало в тях, което го няма в нас? Самата история ни дава обяснение, особено историята на страданията на четиридесетте мъченици Севастийски. Ние виждаме, че, след като те показали своето дълготърпение, изведнъж се появила свръхестествената Божествена светлина, осияла ги и даже сгряла въздуха. Но главното е – не това, че се сгрели въздухът и водата, в които се намирали мъчениците, но това, че Божията благодат, тази Божествена светлина проникнала в техните души, в техните сърца и сякаш възсияла вътре в тях самите, с това те станали способни за свръхчовешко мъжество. Божията благодат им дала сили да изтърпят това, което превишава възможностите не само на обикновения човек, но даже и на някой особено твърд духом и, както бихме казали сега, със силна воля човек. Именно Божията благодат ни прави способни да вършим нещо свръхестествено. Тя ни помага да изтърпим всички скърби, които нашият враг, дяволът, ни приготвя, за да ни застави да кривнем от истинския път. Понякога това действително са страшни скърби, каквито застигнали, например, Севастийските мъченици. Но понякога дяволът незабележимо, с дребни скърби и неприятности, без да изисква от нас явно отричане от Христа, въпреки това ни заставя да се държим не по християнски. Ние пък, недооценявайки значението на тези сякаш незначителни произшествия, много и често съгрешаваме – и на дело, колкото и прискръбно, колко и страшно да звучи, ставаме отстъпници.
Ние постоянно предаваме евангелските заповеди, обаче си мислим, че ако нас ни връхлети някакво особено изпитание, каквото се наложило да изтърпят четиридесетте мъченици Севастийски, то ние бихме проявили твърдост, защото бихме съзнавали, че тук става дума явно за спасение или погибел, за изповядване на Христа или отричане от Него. Но дяволът изкушава мнозина именно с дреболии – с дребни, нищожни, незначителни произшествия, с леки скърби, с малки съблазни. Ние пък не се грижим Божията благодат да е винаги в нас, не я придобиваме с усилена молитва, с покаяние и старателно изпълнение на своя християнски дълг, т. е. с участие в богослуженията, постите и така нататък. Ние пренебрегваме самопринудата за изпълнение на заповедите, пребиваваме в нехайство, немарливост и безгрижие. По такъв начин, ние губим тази благодат, която сме получили в Тайнството Кръщение, която получаваме в Тайнствата Изповед и Причастие, и затова се оказваме безсилни пред безчислените дяволски козни. Сега те са дребни, но кой знае какво ще бъде утре?
Действително, ние се грижим за придобиване на имущество, за своето благополучие и на своите близки – считаме това за свой дълг. Но защо пък се отнасяме нехайно към придобиването на Божията благодат? Защо сами правим себе си беззащитни и пусти? Със своите собствени немощни и ограничени човешки сили ние, естествено, не можем да противостоим на всички тези съблазни и скърби, които дяволът въздига срещу Православната Църква. А Църквата – това сме ние с вас, това не са стените на храма, не е йерархията, не е църковната администрация. Православната Църква – това е всеки православен човек, бил той – мирянин, монах, свещеник или епископ. И ако дяволът въздига срещу Църквата такива гонения, които Сам Спасителят сравнил с вратата адови (вж. Мат 16:18), то колко пък ние трябва да бодърстваме и да бдим! Колко трябва да се грижим за придобиване на свръхестествената Божествена помощ, за да устоим против всичко, което дяволът изправя срещу нас, желаейки да ни откъсне от Църквата и да ни погуби! Нали докато сме в единство с Църквата, нищо не може да ни победи.
Ето с какво се отличават мъчениците от всички останали хора. И мъчениците от IV век, както пострадалите в Севастийското езеро воини, и мъчениците от XX век, страдали в лагери и заточения, и тези, на които чупели костите с чукове, и тези, които разстрелвали с револвери, – всички те имали еднакво преимущество пред нас: те имали Божията благодат. Ето какво поставя човека по-високо от неговото собствено естество.
Нека не проявяваме нехайство и да успокояваме себе си с това, че сега у нас всичко е добре. Ние не знаем какво изпитание очаква всеки от нас. Може би, ще ни изкушават такива съблазни, че ние ще предпочетем по-добре да се разболеем от някаква неизлечима болест, да пострадаме телом, само нашата душа да не се поддаде на това греховно влечение, на което ние нямаме сили да противостоим. И така, да не бъдем безгрижни, да се молим ден и нощ, да се стараем с всички сили и през цялото време да принуждаваме себе си, за да бъдем с Бога, с Божията благодат. Господ вижда нашето желание, вижда нашето сърце. За нашето смирение, покаяние и саомопринуда Той ще ни запази от всякакви скърби духовни и телесни. Това не значи, че ние ще живеем безопасно и благополучно, – Господ ни подава твърдост, мъжество и вяра, та по време на изкушения да можем да се държим като истински християни. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев