В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днешният неделен ден се нарича Неделя Кръстопоклонна. С него започва четвъртата седмица на Великия пост, когато вече половината от този най-важен за всекиго от нас период на църковната година е преминала. И ето именно в това време Църквата ни напомня в Евангелското четиво за този Кръст, който всеки от нас трябва да носи на своите плещи. И това не е случайно. Тези теготи, които ние волно или неволно с радост или с печал сме възложили на себе си по време на Великия пост, навярно, са ни дали да почувстваме в една или друга степен какво е кръстът, който всеки носи на своите плещи в този свят, какво представлява този кръст, който ни е заповядал да носим Спасителят. Някой със скръб, някой може би с радост е усетил неговото бреме на своите плещи и е почувствал, че предишните няколко седмици на Великия пост не са минали случайно. Той е започнал още повече ясно да усеща, че земният житейски път – това е кръстният път.
Обаче днешната неделя трябва да стане за нас с вас не само ден за поклонение на светия животворящ Кръст Господен, но и ден за размишления над това, какво означава за нас, християните, този Кръст. За съжаление, за мнозина от нас изображението на Кръста Господен е станало дотолкова привично и обикновено, че ние много често преставаме да осъзнаваме главният истински смисъл на този велик символ на християнската Църква. Надявайки на своята гръд Кръст, правейки изображение на Кръст на касите на нашите врати, ние много често възприемаме Кръста като някакъв магически знак, като инструмент, който трябва да ни гарантира, да ни застрахова от всички житейски неприятности. Всъщност е кощунствено да чакаме от Кръста лекота, радост, ние чакаме носенето на Кръста, към което е призван всеки християнин, да направи нашия живот лек и безоблачен. Всъщност, ние се надяваме, че Кръстът Господен, който надяваме на себе си, трябва да ни избави от най-главния наш християнски дълг – да следваме Христос в носененето от Него на този най-главен Кръст. И тук ние оставаме най-обезбожени еснафи, каквито често виждаме около себе си и каквито много често осъждаме. Нека се замислим над това към какво ни задължава Кръста, който носим на своята гръд, към какво ни задължава нас, християните, този велик символ на Христовите страдания.
За това би могло да се говори твърде пространно, ако не бе днешното Евангелие, което много кратко и много изчерпателно е изразило същността на нашето християнско отношение към Кръста. Нашият Господ Иисус Христос ни говори за това, че този от нас, който иска да се спаси, трябва да се отрече от себе си, да вземе Кръста си и да Го последва. Във всяка дума в това Евангелско повествувание е заключен дълбок смисъл. И така, ние, преди всичко, е необходимо да се отречем от себе си. А умеем ли да правим това? Получава ли се при нас това отричане даже тогава, когато ние ставаме християни, даже тогава, когато носим на себе си Кръста Господен?
Уви, много често ние се оказваме твърде далече от този най-важен подвиг в християнския живот. Влизайки в църковния живот, ние най-малко мислим за това да се отречем от себе си, но наопаки, ние и в църковния живот влизаме, преди всичко, мислейки за себе си. Идвайки в Църквата, ние мислим за това как да ни е по-леко, по-добре, по-благополучно, да имаме здраве, благоденствие, да нямаме никакви несгоди и страдания. Няма за нас нищо по-важно от нашия собствен живот, от нашите собствени преживявания, които не искаме да изпитваме, от нашите собствени радости, които искаме да придобием колкото може повече. И от Църквата все изискваме, преди всичко, радост и благополучие за себе си. Нещо повече, разбирайки, че ние, като християни, трябва да се каем, много често забравяйки да се отречем от себе си, ние даже каейки се за собствените си грехове сега, по време на Великия пост, се изхитряме отново да не се отречем от самите себе си: да, разбира се, ние сме грешни, разсъждаваме даже на изповед, но някъде, дълбоко в нас има усещане, че в края на краищата, всички са грешни, а моите грехове Господ трябва да прости, Той вижда, колко добър християнин съм, аз пък, за разлика от другите, нося Кръст, аз пък ще ида да се поклоня на Кръста в храма Господен, толкова ли дълбоки са моите грехове? У мнозина от нас и към Църквата се оформя точно такова отношение, каквото се оформя у заобикалящите ни обезбожени хора към всичко в този свят – отношението на потребителя, ние искаме Църквата да живее за нас, а не ние да живеем за Църквата. И много трудно е да преодолеем това в себе си, много е трудно да отхвърлим от себе си. Но така ние не изпълняваме завета Христов – завета за отричане от себе си. Понякога възниква усещането, че хората, намиращи се вън от Църквата, се оказват по-способни от нас на това самоотричане. Нали когато християнин и нехристиянин извършват добри постъпки, безусловно, добрата постъпка на нехристиянина се оказва много по-голяма в очите на Господа, отколкото добрата постъпка на християнина, защото за нехристиянина е много по-трудно да извърши добра постъпка, отколкото за нас, християните, просветени с Христовото учение, укрепени с Божията благодат.
Това отсъствие на способността да се отречем от себе си и да вземем своя кръст се проявява по още един, може би, твърде по-коварен начин. Ние носим на себе си кръст кой златен, кой сребърен, кой алуминиев, кой меден, но много не искаме да носим на себе си този главен Кръст, който носил Спасителят. А какъв е този Кръст? Това е страданието. Естествено, поради нашите немощи ние се боим от страданията, но има в живота ситуации, когато за християнина не остава друг път, освен, понякога може би, доброволно да приеме на себе си страдания, а значи и своя Кръст. Ние искаме нашия нагръден кръст да ни предпази от всички усложнения, от всички други кръстове, от най-главния Кръст, който ние трябва да носим, а Христос ни казва, че нашето отричане трябва да предполага носене на Кръста.
И тук пред нас се открива още един много важен смисъл и в днешния ден, и в днешното евангелско четиво. Вие знаете, че около нас има немалко хора, които се отричат от себе си, но не в името на Христа. Ние често виждаме някакви пияници, наркомани, бездомници, които, действително, си съвсем не мислят за себе, и в това отношение, може би, изглеждат даже по-достойни хора от нас, отглеждащи и подхранващи своите християнски чувства. Но заедно с това в тези хора виждаме друго страшно изкушение – те действително са се отрекли от себе си, не мислят за себе си, но те са се отрекли не заради Христа и не заради Кръста, тяхното отричане от себе си довежда до духовно разрушение, до духовна смърт. Значи, недостатъчно е просто да се отречеш от себе си, нужно е да се отречеш от себе си така, че това отричане да възложи на нашите плещи този единствен и неповторим Кръст, който е даден на всеки от нас. Кръстът на нашите страдания, без които е невъзможно да станеш християнин. Само след това нашето отричане ще бъдет изпълнено със смисъл, ще бъде отричане съзидателно, а не разрушаващо, нали много хора, отрекли се от себе, вървят не след Христос, а вървят против Христос.
Ние трябва да се отречем от себе си, да вземем Кръста си – при всеки той е особен – и да вървим след Христос. Става така, че човек, действително, достига цялата си немощ, цялото си нищожество, отрича се от себе си, не иска да бъде такъв, какъвто е, той взема на плещите си своя Кръст и се старае достойно да носи това кръстно страдание, което се пада като негов дял, но при това той може да забрави за Христос, той, може би, е изпълнен с дълбока гордост, и тогава той отново се оказва човек, който не изпълнява Божията воля, не върви след Христос. Носейки своя Кръст, осъзнали своята болка, своето страдание, нека помним не само за тази болка и страдания, но и за Христос, за Неговата болка и страдания, и нека помним, че нашият Кръст, който носим с християнско смирение, това също е наше служение на Бога. Ние сме свикнали много да размишляваме и да говорим, че ни е нужна Божията помощ, това действително е така, без Бога ние не можем нищо, но нали и Бог желае нашето служение, както се е нуждаел Той тогава, когато е бил на земята и вървял по кръстния път към Голгота. Тогава се намерили праведници, които Му помогнали да носи Кръста. Същият този подвиг Той чака от нас. И как можем да носим заедно с Христос Неговия изкупителен Кръст? Само със смирение, носейки по християнски своя собствен житейски Кръст.
Заедно с това в днешното Евангелско четиво Христос ни говори за това, че ако някой от нас се срамува от Него, то и Той, Синът Човечески, ще се срамува тогава, когато дойде в този свят в слава със сонма от ангели. Какво значи „да се срамуваш от Христос”, и как са свързани тези думи с думите за носенето на кръста Господен? На нас ни е трудно да разберем напълно това, защото ние много добре знаем, особено благодарение на предишните десетилетия какво значи да се убоиш да изповядаш Христос. Мнозина от нас, много от нашите предци, даже носейки в своето сърце вярата в Христос, с години, с десетилетия са се страхували, боели се да изповядат тази пред ближните. Сега сякаш всичко е иначе, и вече не е страшно да изповядваш Христос, вече не е страшно да ходиш в Божия храм, но може би, именно сега, когато чувството на страха да бъдеш гонен, да бъдеш наказан за своята вяра тук, на земята, си е тръгнало от нашите души, възниква друг въпрос: да, ние не се страхуваме да изповядаме вярата в Христос, ние не се страхуваме да се наричаме християни, но не става ли често така, че, наричайки се християни, безстрашно на пръв поглед изповядвайки своята вяра в Христос, ние се срамуваме от Христос, срамуваме се да бъдем християни.
Да се замислим над това, още повече, че такова чувство като „срам” традиционно се е считало за отличителна черта на православния човек. И заедно с това именно сега, както може би никога по-рано, чувството за срам се подхвърля на поругаване и осмиване. Именно сега, както никога по-рано, много се говори, че не е нужно да се срамуваме от едно, друго, трето, че няма никакви забранени теми, че всичко може, че трябва да се избавим от срама. И действително ние виждаме, как вече понякога даже в детска възраст, когато чувството за срам е особено присъщо на човека, много от заобикалящите ни хора, даже членове на християнските семейства, губят чувството за срам много лесно, още по-лесно се преизпълват с удивително чувство на безсрамие.
Сега е срамно да бъдем срамежливи, но не е срамно да проявиш безсрамие. И това прониква вътре в църковната ограда. В своята среда ние виждаме немалко хора, които се срамуват да бъдат християни. Да се наричат християни те засега още не се срамуват, но да бъдат християни за тях вече е срамно. За тях не е срамно да бъдат такива, каквито са, не им е срамно пред Христос, Който неволно ги упреква с целия Си живот, с всичката Си проповед за това, че живеят не по християнски, и ето ние виждаме, че твърде много от нас, безсрамно говорейки за това, че са християни, че мислят само за Царството Небесно, всъщност, не се срамуват от Христос, живеят така, сякаш само земното царство има смисъл. Дали са обикновени миряни или свещенослужители, проповядващи Царство не от този свят, те не се срамуват да бъдат такива, че, гледайки ги, неволно си задаваш въпроса, а съществува ли за тях това Царство не от този свят, нужно ли им е това Царство не от този свят, защото в това царство от този свят те се стремят да получат всичко и да живеят така, сякаш освен този свят и това земно царство не съществува нищо повече. Ние си спомняме сега много често Христос гонения, Христос страдащия, Христос, приемащ кръстни мъки, и заедно с това не се срамуваме да молим именно този същия Христос да ни надари с колкото може повече земни суетни радости. И щом не получаваме това, което искаме, ние ,ако и да не роптаем срещу самия Христос, то във всеки случай лесно забравяме за Него и вече без Неговата помощ, със свои сили се опитваме да направим своя живот такъв, че той най-малко от всичко да напомня живота в Христа и с Христа. В това, навярно, е много дълбоката тайна в душата на всеки човек: без да мисли осъзнато за това, че той се срамува от Христос, той живее по такъв начин, че Христос, ако би дошъл в този свят и би застанал пред него, и узнал, че този човек счита себе си за християни, навярно би се срамувал от него, защото християните са призвани да живеят съвсем иначе.
Действително, нашият Господ Иисус Христос, приемайки човешко естество, приел и цялата гама от човешки чувства и преживявания: Той обичал, Той страдал, Той жадувал, гладувал и, разбира се, Той могъл да се срамува. Неговият срам, разбира се, не бил подобен на нашия срам, защото ние сме грешни, а Той е безгрешен. Но Той могъл да се срамува, когато създадения по Негов образ и подобие човек, още повече човек, обявяващ себе си за Негов ученик, се стреми да живее така, сякаш Христос не е същуствувал. И много често в нашия живот става именно това: говорейки, че сме християни, че пазим верността към Христа, ние живеем в такова безсрамие по отношение и на Христос, и на самите себе си, като сътворени от Него чада Божии, че неволно си задаваш въпроса, а когато Христос дойде отново в този свят в сила и слава, ще разпознае ли в нас християни? Няма ли да Му стане срамно от това, че такива хора, като мнозина от нас с вас, проповядвайки Христа, обявявайки се за християни, са живели така, сякаш Христос никога не е бил в този свят? И няма ли тогава да стане именно това, за което говори днешното Евангелие – Христос ще се срамува от нас, ще си тръгне от нас, и ние ще останем сами в своя грях, сами в своето безсрамие.
Нека, скъпи братя и сестри, по-често да си спомняме за това, че носенето на Кръста на нашите плещи – това действително е подвиг, че, ако ние дръзваме да наричаме себе си християни и да носим на себе си Кръста Господен, ние трябва да бъдем готови за това, че нашият живот ще бъде изпълнен не с радости, а със скърби, не с веселия, а със страдания, и едва тогава нещо ще проумеем в църковния живот, едва тогава ние нещо ще проумеем в християнството. Нека да не бъде Кръстът за нас чудодеен амулет, пазещ ни от житейски неприятности и несгоди, нека за нас Кръстът да бъде знак за това, че ние с достойнство и мъжество, което имал нашият Господ Иисус Христос, със смирение и любов, с които Той е одарил всички хора в този свят, да тръгнем след Христос и с Христос. И тогава Кръстът, бил някога оръдие на смъртта, ще стане и за нас с вас оръдие на спасението, и тогава това малко кръстче, което носим на своята гръд, ще стане действително знак за нашето истинско християнско достойнство пред Бога. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев