Поздравявам ви, братя и сестри, с неделния ден, който е посветен на паметта на Йоан Лествичник – великия подвижник на древността, аскета, учителя на Църквата, който ни е оставил своето произведение „Лествица” за духовно възхождане. Този път на духовно усъвършенстване е изминат от него самия опитно и от него описан. В първата глава той пише, че Господ не за това ще ни съди, че не сме не творили чудеса, не сме извършили нещо необикновено, а ще ни съди за това, че не сме оплаквали своите грехове. Ето какво е най-главното, което се изисква от нас, за което и ни се дарува с Великия пост, за което Господ е създал Църквата, та да можем със своя покаен плач да умием своите грехове така, че те да се заличат от нашата душа. Ето към какво ни призовава Йоан Лествичник, който сам е минал по този път и бил свидетел на подвига на множество подвижници – на много хора, угодили на Бога.
И нека сред нас да няма чудотворци, нека сред нас да няма особени подвижници, нека сред нас да няма аскети, но да се каем и да оплакваме своите грехове ние можем. Но само че ние много често правим това формално и повърхностно. Ние можем да плачем от обида, можем да плачем от безсилие, можем да плачем от някакви неуспехи – това понякога предизвиква у нас сълзи. А би било добре така остро осъзнаваме своя грях, че той с болка да отеква в сърцето ни, остро да почувстваме, че не трябва да живеем с греха, че в сърцето се e загнездил този умъртвяващ, лишаващ ни от свобода и радост чуждороден елемент, който попада в нашето сърце, защото ние се поддаваме на своите страсти, беззаконни или несвоевременни желания, когато ние поставяме временното по-високо от вечното, своето удоволствие, своят покой, или своите каквито и да е потребности поставяме по-високо от служението на Бога и по-високо от служението на хората. Ето тогава грехът се заселва в нашата душа и, за да го изгоним с Божията помощ (само на това ние можем да разчитаме), ние трябва с цялата сила на душата си да го възненавидим и да се борим, и да молим Господа да ни избави от нашия грях, та това действително да бъде покаен плач. Тогава и в нашия обикновен суетен светски живот – труден и напрегнат, където толкова много обстоятелства провокират извършването на грехове, където е така трудно да се борим с тях в наше време, – ако ние възненавидим своя грях, ако пред Божието лице със сълзи страдаме, че сме такива несъвършени, осакатени от греха, тогава Господ ще ни даде сили.
И в днешното Евангелско четиво за изцелението на бесноватия, при Спасителя дошъл страдащият баща на тежкоболния бесноват син и със смирение, и молба започнал да моли Господа да изцели отрока, който от детство изпадал в конвулсии в страшна зависимост от лукавия (Мк. 9:17). И Господ със Своето могъщо слово изцелил този отрок, само попитал в началото неговия баща: „Вярваш ли ти, че Аз мога да направя това?” И последният отговорил с необикновено смирение, което е много характерно: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!” (т. е. вярвам, но разбирам, че моята вяра е нищожна, моята вяра е несъвършена, но укрепи вярата ми в тази минута, та аз с цялата сила на своята душа да повярвам, че Ти можеш това). И виждайки неговите страдания, неговата смирена молба Господ изцелил неговия син. И после учениците пристъпили и попитали, защо, когато той довел и при тях своя син, те не могли да го изцелят. Спасителят им отговорил, че този род (т. е. маловерието, греховността) „с нищо не може да излезе, „освен с молитва и пост” (Мк. 9:29). Господ ни дарува молитвата, и молитвата не е в многото думи, а в искрените думи. Думите могат да бъдат и малко. Само великите светии могли да съставят такива продължителни и пространни молитви, защото тяхното сърце било изпълнено с любов към Господа, то проникнало в дълбините на смирението, от тези дълбини и те черпели своите вдъхновени молитви. А ние от душа да кажем „Господи, помилуй!” в трудна минута от живота – и това е достатъчно, но само ако идва от дълбините на душата, от все сърце, разбрали, че само Божията милост може да ни спаси и избави от нашите грехове.
И постът се състои не само във въздържание от блажна храна. Това, преди всичко, е въздържание в мислите, въздържание на езика, с който ние грешим постоянно – произнасяме груби, недоброжелателни думи, един друг се обвиняваме и обиждаме. Това е много труден пост и той е много по-важен от хранителния пост, още повече, че някои просто не могат поради здравословното си състояние да постят съгласно цялата строгост на Устава. Животът сега е друг, не е задължително да изпълняваме всички ограничения по отношение на храната, но в пълна степен да се въздържаме от лоши постъпки, лоши мисли ние можем. Това може да изисква от себе си всеки – и детето, и възрастният, и здравият, и болният, стига само да се отнася към себе си строго и да се уповава на Господа. Тогава Господ, виждайки този стремеж, това старание, ще изпълни желанието на нашето сърце. Искаме ли да побеждаваме своите грехове от дълбините на сърцето – значи ще победим. Ето тази искреност не ни достига, и за нея трябва да се молим и да просим Господ да укрепи нашата вяра. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев