В името на Отца и Сина и Светия Дух! Последното поучение, с което Спасителят се обърнал към Своите ученици и към народа преди Своите страдания, било посветено на темата за Съда и Второто Страшно Пришествие на Господа. В това поучение се говорило за най-главното, за най-основното – за това, което чака всеки човек въввечността - тази вечност, пред която нашият земен живот е по-кратък от един миг.
Господ в началото разказал две притчи - за мъдрите и неразумнидевици (Мат. 25:1-13) и за талантите (Мат. 25:14-30). В двете притчи се говори за идването на господаря, което символизира края наисторията - Второто Пришествие на Господа и Съдът Божи. Напълноочевидно е, че резултатите от Съда, който Бог в края на историята начовешкия род ще извърши над всеки от нас, зависят от нашия земен живот. Действително, именно земните години, тези мигове пред лицето на вечността, имат за нас непреходно значение, защото от тях зависи нашата посмъртна участ.
Господ сътворил света и човека, дарувал на този свят и на човека, в живеещ в него, част от Своя живот, от Своята енергия, от Своятаблагодат. Всеки, който има в сърцето си вяра, който е кръстен в името на Отца и Сина и Светия Дух, има тази Божествена благодат, която седава, та в земния си живот да направим всичко, което зависи от нас, за да достигнем Царството Небесно, да придобием вечен живот в общение с Бога.
От притчите ние знаем, че Господ на всеки от нас дава някакви таланти, дарове. Ние ги получаваме от рождение, всеки в своята мяра:един - повече, друг – по-малко. Но съществува неоспоримазакономерност: комуто повече е дадено, от него повече ще се иска.Понякога ние завиждаме на способните, надарените, успешните в живота хора, направили това, което на съвременен език се нарича добра кариера. Обаче не трябва да завиждаме ни за талантите, ни за даровете, ни за успеха, защото ако Господ дава на човека многоталанти, тогава Той от него повече и иска. Съотношението междуталанта и изискванията към него – ето какво е най-важното. Наликогато човек е много надарен, когато му е дадено, например, пет таланта, той трябва, по думите на Спасителя, да принесе десет, даудвои своя дар (Мат 25:16, 20). А ако той не принася ни един? Междудругото да принесеш един талант е по-лесно, отколкото десет, и за да ги принесе човек изразходва без остатък всички таланти, дадени му отБога, само тогава той оправдава своя живот. А даден ли е на човека един талант - от него десет никога не ще се искат, но два той е задължен да принесе!
Това означава, че всеки трябва да се труди според силите и дарованията си, и преди всичко над самия себе си, над изменение насвоя живот, на своето сърце и ум. Нали в духовния живот, както и в материалния, на човек също се дават таланти. Един може да станеподвижник, светец, угодник, затворник, чудотворец, на друг пък товане е дадено. У едного има сто духовни таланти, а у другиго, може би,само половин талант. Но и тази половина трябва да се умножи, за да стане и тя сила, помагаща на човека да придобие Царството Божие.
За мнозинството от нас темата за Страшния съд – това е някакватайнствена тема, скрита от нас с пелена, отделяща физическия свят от духовния свят. Действително, трудно ни е да си представим какво щеозначава този Съд, как ще стане всичко, защото животът след смърттане прилича на нашия, земния. Ние нямаме опита на този живот, в нашето съзнание няма никакъв негов образ. Ние можем само даблагоговеем пред тайната Божия и да се доверяваме на Божието слово. Но това, което точно знаем е, че ще бъдем съдени по нашия земен живот, по това как сме разкрили своите дарове и таланти, вършели лисме добри дела: нахранили ли сме гладен, напоили ли сме жаден, посетили ли сме болен или измъчващ се в тъмница, облекли ли сме гол. Това, разбира се, са също образи, защото човек, може би, никога в живота няма и да прекрачи прага на затвора и не ще помогне на затворения, но той може да се спаси, помагайки на другите: народнини, близки, съседи, колеги по работа, а също и на съвсем непознати хора. Господ, изброявайки добрите дела, за които ние щеполучим спасение (Мат. 25:35-46), има предвид не само тезиконкретни дела, но всяко добро дело, което извършва човек. А сега да се запитаме: „А какво добро в живота правим ние? Ето преминаВеликият пост – какво добро направихме?”. Ако ние не можем сами да си отговорим на този въпрос, то съвършено ясно е, че и на Страшниясъд едва ли дадем добър отговор на Господа.
Думите на Спасителя за Страшния съд, казани от Него предистраданията Му, са някакво завещание за всички нас, завет, който ние трябва да пазим в своето съзнание. Ние трябва да живеем, постоянно помнейки за идващия Съд и вечния живот. Още великият руски писател Ф. М. Достоевски говорел, че ако няма Бог, тогава всичко е позволено, и ако няма страх пред Бога, тогава човек става звяр. Ако пък ние пазим в паметта си мисълта за Съда, за вечността, тогава в решаващи моменти от живота, когато стои въпросът – да съгрешимили не, да направим ли крачка към греха или не, - тази памет непременно ще ни застави да се спрем. Нас ни спира и осъзнаването на това, че нашият земен живот е миг, пред нас е вечността, в която Богни кани не като роби, но като Свои синове и дъщери. Той ни дава да преминем през трънливия и труден път на живота, за да достигнем „до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13), за дасмогнем да намерим духовни сили и да застанем пред Него достойни в деня на Страшния съд.
Да ни помага Господ да пазим паметта за Неговия Съд и Неговатаправда, съединена с любов. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев