Още в тези времена, когато се празнувала Ветхозаветната Пасха, начертаването на знамението на кръста върху горния праг на входните врати било символ на очистване и избавление от смърт. Православните хора на вратите на своите домове също начертават кръст, та кръстът на нашия Господ Иисус Христос да ни пази от всякаква беда, да ни пази от всяка напаст, да ни пази от всякакви вражески злоухищрения и да ни пази, когато излизаме от домовете и когато влизаме в тях. Та, осенили себе си с кръстното знамение, с молитвата „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния!”, да се отправяме по своя път. Или влизайки в своя дом, да осеняваме себе си с кръстното знамение, та всички тези вражески злоумисли и козни, които обкръжават всеки от нас, да останат зад прага на нашия дом, та, осенили себе си с кръстното знамение, да донесем в този дом само благодат, чистота, светиня, а всяко зло, всяко дяволско изкушение да остане зад прага на дома. За да мислим само за молитвите, само за това, което е честно, което назидава, само за светини, само за добродетели, - само за това да мислим, за това да размишляваме, с това да се изпълват нашите домове, нашите семейства, нашите родни огнища.
Да даде Бог, тези свети дни за всеки от нас да бъдат укрепление за нашите сили душевни и телесни, та, гледайки Кръста на Господа и Спасителя наш Иисус Христос, виждайки тези страдания, които Господ претърпял за всеки от нас, да черпим свои сили, разбирайки, че с Кръста се отварят райските обители. „Без Кръста няма да видиш Христа”. Светите отци говорят, че на Небето още никой не е възлизал, живеейки в доволство. Старецът Макарий Оптински казвал: „Не става така, от меката пухена завивка легло изведнъж да се озовеш в Царството Божие”.
В Царството Божие води тесния и трънлив път на кръстоносенето, подвигът на светия праведен християнски благочестив православен живот. Ако Господ е претърпял Кръст, ако Господ е претърпял страдания, ако Господ като Богочовек е преминал тесния и трънлив път на скърбите, бидейки безгрешен, невинен човек, но претърпял всичко това за спасението на света, за да го избави от греха, проклятията и смъртта, то ние не трябва да си правим илюзии, че, проявявайки се в своя живот като хора и греховни, и светолюбиви, и плътолюбиви, и сластолюбиви, няма да минем по този път, по пътя на изкуплението на своя собствен живот.
В Евангелието е казано: „Покайте се и сторете плодове, достойни за покаяние!” Но плодове, достойни за покаяния няма никой от нас, затова за нас е останал другия път – пътя на безропотно носене на кръста и претърпяване на тези скърби, на тези беди, на тези болести, на тези изпитания, които ни праща лекуващата Десница Божия.
Веднъж попитали един подвижник: „Отче, кажи ни какво сме направили ние”. Той казал: „Ние според силите си сме изпълнявали Божиите заповеди”. „А какво ще направят хората, които ще живеят след нас?” „Те ще направят половината от това, което сме направили ние”. „А какво ще направят тези хора, които ще живеят след тях?” „Хората, които ще живеят след тях, въобще няма да изпълняват Божиите заповеди, защото пред очите им няма да има пример, който имахме ние: примера на свят, праведен и благочестив живот. Но ще им бъдат изпратени големи скърби, и за тяхното безропотно претърпяване те ще се окажат в Царството Божие по-високо от нас и по-високо от нашите отци, защото те са могли да престъпят Божията Заповед, и не я престъпили, могли са да съгрешат и не са съгрешили, но са минали по тесния и трънлив път и за това в Царството Божие ще се окажат по-високо от нас и от нашите отци”.
В нашия живот няма такова семейство, няма такъв дом, няма такъв човек, който да няма скърби. Но оптинските старци са ни казали, че кръстът, който носи всеки човек в своя живот, не идва от никъде - не внезапно и не случайно, а той израства на почвата на нашето собствено сърце. И затова, в голяма част, причината за това, което ние в своя живот понасяме, не идва от някого, а от нас, самите, които живеем понякога безбожно, без вяра, без знания, без Евангелие, без любов, без Божиите Заповеди, посели в своя живот твърде много зло. Апостол Павел казва: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот” (Гал 6:7-8). Някога ние с вас сяхме в плътта, мислейки за това какво да похапнем, какво да попийнем, как да спечелим пари, да отдъхнем, да поспим, да полежим, но после Господ на всеки от нас е отворил очите, че не в това е радостта, не в това е щастието, не в това е благополучието, не в това е целта. А целта на живота на човека е в това да преобрази душата си, да се възсъедини с Бога, с Източника на живота, с Източника на светините, с Източника на вечността. Но това е възможно само тогава, когато ние слушаме това, което ни говори живият Бог, Който ходил по тази грешна земя, Който отдал душата Си за всеки от нас, Който оставил на всеки от нас Своите неумиращи, Божествени, небесни, свети слова, та, слушайки тези слова, да се изпълваме с Духа Светаго, да се изпълняме с истина, да се изпълваме със святост. Сам Господ ни е казал, че е пътят на истинския живот: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си” (Ин. 15:15).
Той ни е казал всичко. Значи, Божиите Слова са повеление Божие, скрито в Евангелието, значи ние трябва да вникнем в тези думи, да ги помним, да ги запишем на скрижалите на своето собствено сърце, та след това знание да последва и изпълнението на това, което ни е заповядал обичащият ни и желаещ на всекиго от доброто и спасение във вечността, милосърдният наш Господ.
Днес ние четохме дванадесетте Евангелия на страданията, та още веднъж да преживеем всичко това, да го осмислим, да го запомним. Тогава, когато у нас започне пасхалното ликуване, да си спомним с цената на какъв Живот и с цената на каква смърт на всекиго от нас е дарувано това ликуване, дарувана ни е надежда за безсмъртен живот, голямата радост да бъдем деца Божии, голямото щастие да имаме възможност за усъвършенстване, възможност за борба с греха и очистване от греховете, възможността с благодатната сила да станем хора преподобни, т. е. приличащи и имащи в своя живот подобие на образа Божия.
Всичко това е станало възможно само с живота и смъртта на Господа и Спасителя наш Иисус Христос, Който Сам проживял с нас човешки живот, който Сам изпитал всичко това в Своя Собствен Живот. За Него се казва: „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне” (Евр. 2:18). То ест Той знае нашите беди, знае нашите болести, знае нашите трудности, знае нашата тежест в борбата с греха, и помага на тези, които не вървят, а сякаш пълзят по този път на Евангелския живот. И Господ никога не ще остави този, който се труди за това, което в живота е нужно, необходимо, за това, което от Бога е заповядано. Ако човек полага усилия, ако човек скърби, ако човек вътрешно се разкайва, ако човек вътрешно съжалява, тогава, може би всички тези преживявания и цялата му вътрешна скръб ще му се вменят вместо дела. И не веднъж историята на светата Църква свидетелства за това, че блудници и разбойници, които се каят, ще отидат напред в Царството Божие.
Безчислени са примерите: на покаялия се разбойник, на света мъченица Пелагия, на света преподобномъченица Таисия, - и много други свидетелства ни говорят за това, че човек едва решил да застане на пътя на покаянието, едва решил да изправи своя живот, и Господ вече вменява това за дела. Само да не изпадне в леност, само да не се отчае за своето спасение, само да не се оправдава и да не стоварва своята вина върху живота, върху времето, върху обстоятелствата, върху жена, деца, брат, сват, незнание. Най- мерзкото пред Бога – това е грехът на самооправданието, защото по-добре честно да кажеш за себе си: „Господи, аз съм истинска, за нищо негодна, немита, кална свиня. Но искам да стана по-добър, искам да стана по-чист, искам да стана добродетелен. Господи! Само Ти можеш да ми помогнеш в това, защото моите сили, моите старания не стигат, та нещо в своя живот да променя към по-добро. Само Твоята Благодат, само Твоите сили са способни да изменят моето грехолюбиво, плътолюбиво, лениво, блудно, лъжливо сърце. Само Ти, милосърдни Господи!”
Нека да помислим за това в последните дни, в последните часове, които са ни отпуснати, та макар за малко да избягаме от този плен на греха, от дяволските мрежи. Тези свети служби са само един път в годината. Те са необикновени по своята мощ, по своята сила, по своята духовна наситеност, по своя невероятен духовен подем. Понеже всяка безчувствена душа, всяка душа, пленена от един или друг грях, се възвисява, очиства, придобива сили от тези служби, та нещо в своя живот да изправи, макар и на един духовен сантиметър да се издигне над тази земя и да се устреми към светинята. Съвсем малко време остава до този ден, когато цялата Църква ще ликува в този Велик празник на Светлото Възкресение на Господа и наш Спасител Иисус Христос. За да оставят тези свети дни, дните на Страстната седмица дълбока следа, дълбок отпечатък в почвата на нашето сърце, за да не се разплискат, да не се загубят напразно тези духовни сили, тези благодатни дарове, които ни дарува Господ, да не ги разпилеем в суета, в излишно дърдорене, в излишни грижи, трябва да прекараме тези свети дни в молитва, в задълбочено четене на Свещеното Писание, особено препрочитайки още и още веднъж последните глави от Евангелията, в които се разказва за страданията и за Възкресение то на нашия Господ.
Помогни на всички нас, милосърдни Господи, тези оставащи последни дни и часове да прекараме в бодрост на духа, без леност, без униние. Да ги прекараме с предусещане за този велик и неизказан Дар за Спасение чрез смъртта и чрез Възкресението, което ни е дарувал милосърдния Господ, и когато настъпят тези велики празнични дни, в нашето ликуващо сърце да звучи само едно: „Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже!”. Както огън в сърцето, да гори тази благодарствена молитва за този велик подвиг на любовта, който изминал Господ заради теб и заради мен. Нашето сърце да не остане безчувствено, да не остане каменно, а напротив, да възприеме тази частица от Божествената любов, за която свидетелстваше целият Велик Пост. В отговор на това макар и малко, но нещо да трепне в нашата душа и сърце, та да пожелаем да направим нещичко в този живот за Бога, макар и хилядна част от това, което Той е направил за нас. „Какво да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?”. Какво достойно да му принеса? Само любящо сърце, за което ни казва Господ: „Синко, дай си мен сърцето”. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев