В имeто на Отца и Сина и Светия Дух! Днешният неделен ден, скъпи братя и сестри, се нарича Антипасха или още Томина неделя. Има нещо много дълбоко в това, че в този неделен ден, който следва след Светлата седмица, след времето, когато ние просто празнувахме, просто търсехме за себе си отдъхване от великопостните трудове, Църквата отново строго ни напомня, аз подчертавам, именно строго ни напомня за необходимостта от подвига на вярата. И ние възпоменаваме свети апостол Тома. За съжаление, споменът за този свят апостол, в продължение на много векове се е запазил в Църквата, но не винаги вярно е достигало до нас църковното разбиране за това в какво се заключава смисъла на неговото изповядване на вярата в Христа. И много често се налага да слушаме за това, че имало такъв „Тома неверни”. И когато ние виждаме човек, който не много дълбоко вярва в Бога, който не много дълбоко ни се доверява, ние го наричаме „Тома неверни”.
А между другото, църковното разбиране за служението на този велик апостол е съвсем друго.
Да, действително, светите апостоли „поради страх от иудеите” се затворили в горницата, да, действително, мнозина от тях били обхванати от съмнения, макар че техният божествен Учител бил Иисус Христос им обещал Своето възкресение. Нямало ги още тези съмнения - не се е случило и тяхното отричане от Христа, тяхното изоставяне на Христа, което станало по време на Неговите кръстни мъки. Но сега те били всички заедно и отново възнасяли молитва техният Божествен Учител да им подаде макар и някакъв знак за Своето възкресение. И Спасителят им се явил така, както те не очаквали. Той се явил в Своето преобразено възкръснало тяло, в същото това тяло, върху което останали следите от гвоздеите, които зеели, като рани, и заедно с това в същото тяло, което било вече преобразено и не попречило на Спасителя да премине през стената на горницата и да се яви на апостолите. Страшно било да си представят, че им се явил призрак, който ги изкушава. И Спасителят, виждайки тяхното маловерие, и тук снизходил към тях и споделил трапезата им. И когато те видели, че това не е дух, а, действително, техният божествен Учител, идващ в плът, т. е. изпълнил докрай Своето обещание, те се възрадвали.
Но с тях не бил свети апостол Тома и когато узнал за това, той произнесъл отново не някакви величествени апостолски думи, а прости човешки думи за това, че той не ще повярва във възкресението на Спасителя, ако не постави своите палци в раните на Неговото тяло. Просто, по човешки, изглеждало, той отново се усъмнил, но и другите апостоли се съмнявали, в думите на апостол Тома, наред със съмнението, имало и нещо друго. Той не просто искал да види възкръсналия Христос, да чуе възкръсналия Христос – той настоявал дръзновено да постави пръсти в раните от гвоздеите.
Ще напомня, че мнозина философи, разработващи теорията на познанието в следващите векове, подчертавали, че най-достоверният, най-убедителният за човека начин за възприемане на реалност е именно осезанието: да пипне със своите ръце. И ние с вас живеем в епоха, когато хората вярват предимно в това, което може да пипнат с ръце. Действително, апостол Тома иска най-явното доказателство за това, че Христос е възкръснал, възкръснал в тяло; в същото тяло, в което бил пригвозден към кръста.
И размишлявайки над това в празничните, следпасхални дни, когато много не ни се иска да размишляваме за нещо сложно; в дните, когато радостта на пасхалните дни поражда понякога в нас илюзията за нашата дълбока приобщеност към Христос; в дните, когато ние не се съмняваме във възкресението на Христос, защото въобще не сме склонни понякога да размишляваме за Него, напомнянето за съмняващия се апостол Тома внася в нашата душа даже определен безпорядък. И, припомняйки думите от посланието на източните патриарси от ХIХ в. за това, че те нищо не могат да изменят в Църквата, защото пазител на вяра е народът Божи (двусмислено прозвучали думи от устата на църковните йерарси), ние припомняме ето това истинско народно определение за апостол Тома – Тома Неверни, и, в общи линии, отпъждаме по същество необходимостта сериозно да поразмишляваме над тези фрагменти от Евангелието. Сякаш ние сме Томи Верни. А нали между другото задълбоченото възприемане на евангелския разказ ни открива човек пределно искрен, пределно честен. Неслучайно той се оказал сред апостолите и неслучайно по-късно със своето по-нататъшно апостолско служение и с мъченическата смърт за Христа утвърдил Църквата Христова в този свят.
Така ето именно този свети апостол Тома в някакъв момент се усъмнил в това, което му казвали събратята-апостоли. А защо, всъщност, той трябвало така безрезервно да им вярва? Да вярва на този същия апостол Петър, който уверявал, че, ако даже всички се отрекат, той не ще се отрече от Христос, и три пъти се отрекъл от Христос, пръв се отрекъл от Христос. Защо той трябвало да вярва на другите деветима апостоли, които изоставили Христос? Защо той трябвало да вярва на самия себе си, защото той също изоставил Христос? И, напълно възможно е, в душата на апостол Тома да е възникнало съмнение: а, може би, събралите се „поради страх от иудеите” негови събратя апостоли видели призрак, и само им изглеждало, че Христос е възкръснал и ги е посетил?
Най-често у нас възприемат съмнението на свети апостол Тома като проява на неговата немощ, на неговото маловерие. Нещо повече, в края на Евангелието звучат думите, че блажени са тези, които не са видели, но са повярвали. И ние, разбира се, се причисляваме към тези блажени, не видели, но повярвали. И дори и тогава, разбира се, апостол Тома застава пред нас като ярък пример за маловерие на фона на нашата вяра; вярата на невиделите, а, може би, даже и невиждащи Христа хора, не виждащи Го с години, с десетилетия в своя даже църковен живот, защото ние прекалено много смятаме, че сме християни и говорим за себе си като за християни.
И ето апостол Тома ни напомня тази очевидна истина, че християнинът е задължен да се съмнява: да се съмнява в себе си, да се съмнява в своето преживяване на Бога, в своята вяра в Бога, и в това няма абсолютно никакъв грях. Понеже вярата не е доверчивост.
Колко важен е опитът на свети апостол Тома, оше повече, че ако ние по-внимателно четем Евангелието ще открием следното: апостол Тома не иска нищо особено за себе си. Нали и Сам Иисус Христос, нееднократно заставайки пред Своите ученици, им доказва, че е възкръснал, показвайки им Свои рани от гвоздеите. Апостол Тома се отличава от своите събратя-апостолите само с това, че той, не видял това доказателство, го очаква и го получава от Христа.
Това е много важна тема за духовния живот на християните. Когато ние, дали от равнодушие, дали от страх, се оказваме несъмняващи се, незадаващи въпроси на Бога, ние лъжем. Бог чака от нас въпроси. На Него не са Му нужни благочестиви марионетки, Той чака всякакви наши въпроси и е готов да отваря на всички наши въпроси. Колкото, може би, изкусителен, съблазнителен, но, по своята същност, честен е нашият въпрос към Бога, толкова по-осезаем ще бъде отговорът на Бога на нашия въпрос. Бог не се бои от нашите съмнения. Той е готов да се вслушва в нашите съмнения и да разпръсне всички наши съмнения.
И свети апостол Тома в дните, когато пасхалната радост затихва, понякога нашите мисли, нашите чувства, ни напомнят за този труд, който ни предстои през всички следващи години на нашия живот. Той ни призовава отговорно и осмислено да вървим след Христос, да живеем в Христа, да размишляваме за Христос, а не да обичаме и вярваме в Него безумно, както често правим в този живот по отношение и на близките хора и на Самия Господ Бог.
Печално е, че в нашата традиция апостол Тома не е заел подобаващото му място. Аз имам предвид именно нашата културно-историческа, а не църковната традиция, която е въздигнала този апостол на такова високо място, отделила чрез неделята след Пасха такова съсредоточено внимание на съмненията на този много искрено и честен човек. Честността на вярата е залог за нейната истинност, а истинската вяра действително върши чудеса и обдарява всеки, даже най-немощния човек, с всички останали духовни таланти, но трябва да се започва именно с тази искреност и честност, със същата искреност и честност, с която започнал свети апостол Тома своя, както ни изглежда понякога, не толкова благочестив разговор с Христос.
Действително, мнозина от нас даже към свещеника не се решават да се приближат с такива въпроси и съмнения, с каквито Тома подходил към Христос, мнозина от нас даже на своите братя и сестри в Христа не се решават да представят своите съмнения. А какво ще помислят те за нас? А ако изведнъж решат, че ние сме маловерни или неверни. И ето така се наслагва в нашите души, в нашите взаимоотношения тази неправда, която, се прикрива зад илюзията на сърдечната, безсмислена и затова сякаш твърда вяра, която всъщност ни превръща в хора, които не познават истински нито самите себе си, нито нашите близки. А да живеем в илюзии за самите себе си и за своите ближни – това нали е голямо изкушение и голяма неправда.
Нека, толкова неочаквано нахлул в нашата перманентна пасхална радост, свети апостол Тома не само да ни накара да застанем нащрек по отношение на самите себе си, но и да ни успокои именно в това отношение, че Бог чака всякакви наши въпроси. И всеки наш искрено зададен въпрос ще получи от Него отговор, такъв отговор, който в крайна сметка ще приобщи и нас към истинската пасхална радост, не само в следпасхалните дни, но и във всички дни на нашия живот. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев