.jpg){kind=link}
„Иисус го срещна в храма и му рече: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо” (Ин. 5:14).
Тези думи на Спасителя, отправени към изцеления разслаблен, определено посочват причинно-следствената връзка между болестта и греха. И не, защото Бог непременно ни е наказвал с болест за всеки извършен грях, ако би било така, едва ли всеки от нас би доживял и до тридесет години. Не. Бог не е счетоводител и не е жандарм. Апостолът от Седемдесетте Иаков, назован от евреите «Праведния” и удостоен с църковното наименование «Брат Господен”, същият, който бил първият епископ на Йерусалимската Църква, ясно свидетелства: «Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот; след това похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт” (Иак. 1:13-15). Очевидно е, че, извършвайки грях, човек сам, по собствена воля встъпва в областта на смъртта. Излизайки от укритието под дъжда, всеки сам се обрича на това да се намокри до кости и глупаво е да се казва, че Бог те е тласнал под дъжда. Стой си под чадъра и си остани сух.
Разбира се, и в това повествование за разслабления, и в други места от Свещеното Писание, Бог ни предупреждава за опасността, а съвсем не ни заплашва с отмъщение. Извършеният грях ражда смърт. А това, че след всеки грях, ние все пак не умираме – е просто чудо на Божието милосърдие, на Божията любов към нас, толкова грешни, толкова разслаблени.
Затова за изцелението от нашите многобройни недъзи съвсем не е задължително да отидем в далечния Йерусалим и да търсим там отдавна превърналата се в развалини къпалня при Овчи порти. За да не се случи с нас „нещо по-лошо» трябва да отидем в Божия храм, и не накрай света, не в съседния район, а в този, който е най-близо до дома. Да отидем там трябва за много просто нещо – за лекарството от греха. Това лекарство се преподава на всеки желаещ в неограничено количество и при това качеството на лечението съвсем не зависи от стените, между които то се извършва и абсолютно не е свързано с личните достойнства или недостатъци на тези, на които Бог е отсъдил да бъдат при това лечение свидетели, т. е. на свещениците.
Лекарството от греха – това е най-голямото Тайнство на Църквата. Вие разбирате, че аз говоря за Покаянието и, в тесен смисъл, за най-важната негова част, за изповедта. Покаянието е постоянен процес и не се свежда само до изповедта. Понеже Покаянието – това е и ежедневна борба със самия себе си, със своята леност, със своето униние. Покаянието – това е и размишление за Бога, за света, и за себе си, за своето място в света, за своите житейски задачи. Покаянието – това, разбира се, е и трудната наука да живееш редом с хората, в съгласие с тях и да се опиташ да ги обичаш. Всичко това е Покаяние. Но ние с вас сега говорим за най-важната му част, за изповедта.
Мнозина си мислят, че изповедта – това е време, когато може да се оплачат от живота, когато може да обсъдят житейските проблеми, когато може и трябва да послушат мъдрия и многоопитен духовник, да придобият от него ум и разум. На някои им се струва, че изповедта – това е такова време в живота, когато е необходимо скрупульозно да изброят всички свои простъпки, недостатъци и неблаговидни помисли, и, да не дава Бог при това нещо да пропуснат. И ето взима такъв човек книга на известен православен пастир, на монах-аскет, която почтеният отец е написал, изхождайки от опита на своя дълъг живот, взима начинаещият християнин такава книга и старателно я преписва в своя изповеден дневник, наивно предполагайки, че духовният опит на стареца-монах и неговият собствен духовен опит са тъждествени, пък още и казва на духовника: “Това направо за мен е написано!”. Не се заблуждавай, приятел! Не е за тебе. Това е неговият опит, на стареца, неговата житейска борба. За него, отдалия се на мълчание, е грешно да пее светски песни. Той, получил дара на непрестанната молитва, може да се кае на изповед за странични помисли и многогрижие. За нас пък, начинаещите, е рано прахта от душата с лека четчица да премахваме. Ние трябва да изкореняваме и изтръгваме от душата си големите греховни късове.
Изповедта не е беседа за “духовното”, не е богословска дискусия. Изповедта – това е Страшният Съд, който за тебе, грешника, е настъпил ето сега. И именно сега е твоят последен шанс, твоята последна възможност да започнеш живота си начисто.
Все по-често и по-често на изповед идват хора, които живеят със самите себе си в мир и хармония. Да, аз съм грешник, мисли си такъв човек, - и грешен съм и в това, и в това и и в това… Действително, когато човек има стотици грехове, хиляди дребни страстички, няма и за цял век да надделее над тази бесовска войска. Бори се отначало с един грях, а когато постигнеш успех, залавяй се с друг. Преди да приемеш за грях многословието, опитай се отначало да победиш сквернословието.
Изповедта на нормалния християнин трябва да бъде пределно кратка. А да идваш на изповед като на инвентаризация на душата е нерационално, защото така нищо няма да постигнеш. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев