„Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? както е писано: "заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане". Но във всичко това удържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби” (Рим. 8:35-37).
В историята на православната Църква имало такива значителни периоди, когато тя живяла с подвига на мъченичеството. Първите три века на християнството са ознаменувани с отстояване на вярата, със свидетелство за Христа и приемане на страдания за Христа. Ние добре знаем имената на тези мъченици и великомъченици: свети великомъченик Георгий Победоносец, свети великомъченик и целител Пантелеймон, светите четиридесет мъченици Севастийски и много много хиляди, стотици хиляди мъченици, които ние славим, почитаме, четем им акатисти.
Какво означава сега за нас почитането на тези хора, които отдавали своя живот за Христа в този страшен период на гонения на Църквата? Ето ние почитаме великите мъченици на древните времена, но понякога с удивление разбираме, че почитта към тях е много странна. Великомъченик Георгий с годините и вековете изведнъж се е превърнал в покровителя на земеделци и скотовъдци… Свети великомъченик и целител Пантелеймон се е превърнал във вълшебник, даруващ ни здраве… А самият подвиг на мъченичеството, на отстояването на Христа, великото свидетелство на вярата отиват на заден план.
Ние не сме привикнали да почитаме паметта на мъчениците истински, по-просто е да действаме по принципа „кой за какво помага”. Свети Спиридон Тримитунтски или свети Николай за какво съществуват? За да ни помагат в житейските дела, да решават проблемите с жилището и бизнеса, да устройват нашия земен живот.
Когато ние се обръщаме към великомъченика и целителя Пантелеймон, за да получим от него здраве, на кого сега ще му дойде в главата да си спомни как този човек е проливал кръвта си? От кого молим здраве? От човека, пострадал за Христа, отдал цялото си здраве като жертва за Христа.
За това пише преподобни Симеон Нови Богослов: „Вярата – това е готовност да умреш заради Христа, за Неговите заповеди, с убеждението, че такава смърт дава живот; нищетата вменява в богатство; лошотията и нищожеството – в истинска слава и знаменитост; и, в същото време, когато нямаш нищо, да бъдеш уверен, че всичко притежаваш; особено пък вярата – тази придобивка от неизследваното богатство на познанието за Христа”.
Оказва се, че такава вяра струва много скъпо. Тя струва целият ни живот. За заповедта, която ни се дава от Бога, казва преп. Симеон, можеш и да умреш, ако тя за тебе е богатство, ако тя за тебе е ценност, ако това за тебе е най-истинският живот.
Нашата вяра става за нас нещо обичайно… Макар, разбира се, да я има у нас, да е винаги с нас. Но освен това ние, православните християни, трябва още така много да успеем, толкова желания и планове да осъществим, да съберем всичко това в своята ракла. Всеки ден ние трябва толкова много неща да правим, за да подредим своя живот, за да тече той в нормално русло, за да се чувстваме уверени в себе си. И разбира се, на нас ни е нужно светиите да ни помагат, нашите ниви да растат плодородно, нашите воли да не умират, да имаме крепко здраве, добра работа, всичко у нас да е добре. Ето в какво светите трябва да ни оказват помощ! Ето за какво са ни нужни великомъчениците и целителите. Ето защо ни е нужен великомъченик Георгий.
Апостол Павел казвал, че той нищо не иска да види в своя живот, освен Христа разпнатия (вж. 1 Кор. 2:2). Ето би трябвало да се научим на такава вяра! Да се научим така да обичаме Христа! Да се научим така да пазим Божиите заповеди! За нас няма нищо по-важно от това. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев