В името на Отца и Сина и Светия Дух! Ние чухме днес разказа за слепородения. Ние не знаем от опит какво представлява телесната слепота; но можем да си представим доколко този човек бил зазидан в самия себе си, доколко целият обкръжаващ го свят съществувал за него само като отдалечено звучене, нещо, което той не могъл да си въобрази, да си представи; той могъл да измисли света около себе си: той могъл на пипане, по слух някак-си да си представи какво го заобикаля; но пълната, съвършената реалност се изплъзвала от него.
Ние не сме слепи физически; но колко много от нас са затворени в себе си! Кой от нас може да каже, че той е дотолкова открит, че е способен да възприема света в цялата му широта, в цялата му дълбочина? Ние срещаме хората и ги виждаме със своя поглед, но често ли се случва зад външните очертания, форми, зад цялата външност да прозрем какво е дълбинното в човека?
Колко рядко се вглеждаме в очите на човека и го схващаме в дълбочина! Ние сме заобиколени от хора и всеки човек е единствен за Бога; но единствен ли за нас е всеки човек? Нима около нас не са просто „хора"? Да, те имат имена, фамилии, прозвища, ние можем да ги познаем по външността, но ние не ги познаваме поне малко в дълбочина...
Такова е нашето положение; ние сме слепи, ние сме глухи, ние сме безчувствени към външния свят; а между другото сме призвани да разпознаваме знамения. Когато срещаме някого, ние трябва да подхождаме към този човек като към тайна, т. е. като към нещо, което ние можем да открием за себе си само с дълбоко общуване, влизайки в такива взаимоотношения, може би, безмълвни, може би, облечени в думи, но толкова дълбоки, че ние можем да се познаваме един друг - не така, разбира се, както Бог ни познава, но да се познаваме един друг в Божията светлина, просвещаваща всеки от нас и всички нас.
Нещо повече: ние можем, всеки според силите си, дарованията си, да направим това, което е направил Христос. Той отвързал очите на този човек. И какво видял той? Първото, което видял, бил ликът на въплътения Сина Божи; иначе казано, той видял въплътената любов.
Когато неговите очи срещнали погледа на Христа, той срещнал Божието състрадание, Божията любов, Божията дълбока загриженост и разбиране. Точно така мнозина хора биха могли да започнат да проглеждат, ако, срещайки нас, те биха срещнали хора, в чиито очи, на чието лице те биха могли да видят истинско сияние, трезва любов; такава любов, която не е сантиментална, но зряща, любов, която е способна да види и разбере. Ако би било така, ние бихме могли да бъдем за хората около нас откровението на този смисъл, който държи, пази света: чрез изкуството, чрез красотата, чрез науката, чрез всички средства, с които може да се улови красотата и да се провъзгласи сред хората.
Но така ли постъпваме? Грижим ли се за това да донесем до всеки, когото срещаме, широтата, и дълбината, и красотата, и значението на всичко? Не се ли стремим повече да получаваме, отколкото да даваме? А нали апостол Павел казва, че по-блажено е да даваш, отколкото да получаваш. А той е получил толкова много! Той получил познание за Бога от собствения опит на вярата; той получил всичко: поучение, и познание, и опит, достъпен от Ветхия Завет, а след това Христос Сам му Се открил: какво само не е получил! И обаче, той повече се радвал, отдавайки, защото той не искал да бъде притежател на всички полагащи му се съкровища; той искал да ги дели, да отдава, искал да възпламени хората с горящия в него огън.
Да се замислим над това колко сме богати, колко сме одарени, колко много ни е дадено да виждаме, да слушаме. И да осъзнаем, колко трагично, заедно с това, сме затворени в самите себе си, докато не съборим тези стени, за да даваме толкова щедро, толкова широко, без да се скъпим, както ние самите сме получили. Тогава, действително, по словото Христово, ще се изпълним с радост. И никой, нищо не ще може никога да ни я отнеме. Амин!
Превод: Прот. Йоан Карамихалев