В името на Отца и Сина, и Светия Дух! Днешното евангелско четиво разказва за това как Христос изцелил слугата на стотника. Cтотникът бил езичник. Когато Господ казал, че ще дойде при него, той разбрал, че не може Христос да влезе в неговия дом, пълен с идоли, и казал на Христос: „Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива”. И Господ казал, че в Израил, т.е. във верния Свой народ, Той не видял такава вяра.
Какво така удивило Христос? От една страна, учудващото дълбоко съкрушение и смирение пред Господа, а от друга страна, – най-голямото доверие към Него: „Ти, Господи, си ни казал, че всичко Ти се подчинява. Всичко е в Твоите ръце, всичко е в Твоя власт”. Смирението на стотника и неговото доверие в Бога били причина молитвата му да бъде чута и приета, макар и по вяра, и по националност той да бил напълно чужд на избрания Божи народ. Но Господ дошъл при него, изцелил със словото Си слугата, с това изцелил и целия живот на стотника и го очистил.
Думите на стотника ние повтаряме винаги, когато се готвим да се причастим със Светите Христови Тайни: „Не съм достоен, нито годен, да влезеш под покрива на моята душа, защото цял е пуст и съборен, и нямаш в мене достойно място къде глава да подслониш…” Като верен народ Божи ние идваме в Църквата и се готвим за Свето Причастие, четем тези молитви, постим определено време, пристъпваме към изповед… Но често всичко, което изпълняваме, за да се причастим със Светите Христови Тайни, се възприема от нас като определена общоприета практика, която просто е необходимо да изпълним, за да ни допуснат до Светата Чаша. И това ни поставя в редицата на тези, за които Господ е казал, че мнозина са звани, но малцина избрани.
Ако ние превръщаме своя духовен живот в някаква дисциплина, това ни прави подобни на книжниците и фарисеите. Хората, дисциплинирани в своето отношение към Бога, много добре разбират, кое е правилно и кое неправилно, какво трябва да правят, а какво в никакъв не трябва, и се приближават към Бога в стройни редици, мислейки, че тази дисциплина е и най-главното. А всъщност се оказва, че те нямат никакво доверие в Бога, защото настоящата, истинската вяра не се ограничава от никаква норма, а нейната същност е в тези думи, които стотникът казал на Господа: „Господи, ти ни каза, че всичко Ти се подчинява”.
И когато ние пристъпваме към Светата Чаша, ние трябва много добре да разберем, че ние пристъпваме, не за да получим от Бога благодатни сили, за да просветим живота си, за да разчупим някакви рамки, за да подобрим нещо в него, а съвсем за друго.
Действително, Господ влиза в нашия живот. А когато Господ влиза в живота на човека, той непременно трябва да се промени. Това е критерият за християнски живот. Ако нашият живот не се променя, тогава, каквито и да е правила да четем, каквото и да говорим, – „да влезеш под моя покрив”… – това ще остане само на нивото на дисциплината, но това не е духовен живот.
А нашият живот се променя, само тогава, когато ние, действително, можем докрай да го доверим на Бога, и, без да се плашим, да го връчим в Божиите ръце. Нали той може да се променя в различни насоки и не винаги така, както ни се е искало. Нали ни се иска щастие в личния живот, успехи в работата, въобще – „всичко да е добре”. И ето ние ходим в неделните дни в храма, спазваме всички пости, четем правилото преди Свето Причастие, молим се, и нищо у нас в това отношение не се променя. Да, собствено, и не трябва. Бог е свободен да изменя нашия живот не така, както ни се иска, а така, както Му се иска на Него, така, както Той иска да го види към нашето спасение. Ако ние нямаме доверие в Бога в този смисъл, тогава Той няма и да го измени, и животът ни ще си остане само в рамките на дисциплината и ще е далеч от християнския начин на живот.
А животът ще се изменя, само ако кажем като стотника: „Господи, аз съм човек подвластен. Ако на моята дума се подчиняват, то как ще се подчиняват на Твоята”. И доверието, което стотникът изразил в своето обръщение към Господа, променило неговия живот. И в нашата вяра това е най-главното: не с правила да измерваме своята вяра, а да оказваме на Бога пълно доверие.
Когато се причастяваме със Светите Христови Тайни, ние се срещаме с Господа не просто възкръснал, но с разпнатия, и възкръсналия, и с идващия да съди живи и мъртви. За нас всяка среща с Него, това е най-големият изпит, и иначе не може да бъде. Господ винаги ни изпитва за това доверие: „А ти готов ли си така ми Се довериш, че от този момент да промениш своя живот, да не се изплашиш, ако в твоя живот стане нещо, за което ти не си готов, от което се боиш повече от всичко на света? Можеш ли ти така да се довериш?” Ако можеш, тогава всичко е добре. Тогава това е духовен живот. И животътапочва да се променя, придобива друго качество. Това е и вярата.
Именно за това ни говори днешното Евангелие: да не се боим да се доверим на Бога, да разберем, че ако Господ влезе истински в нашия дом, никакво правило не ще ни спаси, никакви молитви не ще ни защитят от този страшен огън, с който Господ идва при нас, защото нашият дом, действително, е пуст, и скверен,и паднал. Това дълбоко чувство за познаване на самия себе си и представата за това как Господ може да влезе при нас, трябва да бъде с нас постоянно.
А от друга страна, доверието към Бога – това е разбирането за това, което Той иска да направи за нас. А Той иска да ни спаси. И делото на нашето спасениетрябва да поверим докрай на Бога, да не Му пречим да върши това дело и само да се им: Спаси ни, Господи. Амин.
Превод: Прот.Йоан Карамихалев