В името на Отца и Сина и Светия Дух! Скъпи братя и сестри! На този ден ние слушаме евангелското четиво, в което Господ Иисус Христос разказва притчата за двамата длъжници: един човек имал много голям дълг към своя господар, към него самия пък имал съвсем неголям дълг друг човек. Господарят простил на своя раб големия дълг, а рабът не поискал да прости на този, който му бил длъжен.
Господ привежда тази притча, за да покаже, от една страна, как трябва да се строят отношенията между хората и Бога, а, от друга страна, да насочи нашето внимание към това по какъв начин трябва да се строят взаимоотношенията между хората. Неслучайно в молитвата „Отче наш”, която ние ежедневно и много пъти повтаряме на всяко богослужение и в нашите домашни молитви – единствената, която Сам Господ Иисус Христос продиктувал на Своите ученици и с това я вложил в нашите уста, – ние слушаме: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”. По такъв начин опрощението от Бога на нашите грехове и дълговете пред Него се поставят в пряка зависимост от това умеем ли ние да прощаваме на нашите длъжници техните дългове и греховете пред нас. Със същата тази молитва ние се задължаваме, ако не искаме, разбира се, нашата молитва да остане празен звук, към това да прощаваме дълговете на нашите длъжници.
За какви дългове става дума? Разбира се, имат се предвид не само финансовите въпроси, макар в нашите човешки взаимоотношения друг път присъства и това: ние даваме пари в дълг и очакваме, че тези пари ще ни бъдат върнати. Тук, в крайна сметка, ние трябва твърдо да следваме този принцип, който бил установен в древната Църква, когато тя осъдила лихварството: давайки пари в дълг, ние не трябва да изискваме да ни ги върнат с проценти отгоре. Но Господ ни учи на повече: да прощаваме дълговете на тези хора, които не могат да ни ги върнат.
Става дума не само за финансови задължения на един човек пред друг, но и за други многочислени дългови задължения, с които хората са свързани помежду си. Много често, правейки някому услуга, ние волно или неволно очакваме, че в отговор на това и на нас ще ни направено нещо добро. Давайки нещо на хората, ние често пъти се надяваме на благодарност и, ако не я получаваме, тогава започваме да нервничим, да се отегчаваме от общуването с облагодетелствания човек, обиждаме му се. Някой от нас направо ще каже: „Аз от тебе очаквам това и това”, а някой ще се посвени и ще носи в сърцето си отрова вместо, според Божиите заповеди, да прости на този човек и да продължава да живее така, сякаш този дълг въобще не съществува и не е съществувал.
Господ е много снизходителен към нас, към нашите немощи и слабости, към нашите грехове. Мнозина хора вършат такива грехове, за които според Божието правосъдие трябва да бъдат жестоко наказани, но Господ милува хората, защото отново и отново, ден след ден, месец след месец, година след година очаква нашето покаяние. Той ни прощава греховете, когато ние се каем за тях и е дълготърпелив към нас, когато ние не се каем и пребиваваме в грях.
Но това Божие дълготърпение не трябва да ни служи за извинение на нашето греховно поведение. Не може то да ни служи като оправдание и в този случай, ако ние не умеем така, както Господ ни прощава, да прощаваме на нашите длъжници, така, както Господ проявява милосърдие по отношение на нас, да бъдем милосърдни по отношение на тези, които са ни длъжни. Както Господ ни обича не заради нашите заслуги, не заради нашите добри дела, не заради нашите подвизи, а защото Той е сътворил всеки от нас и ни обича като Свои синове и дъщери, също така Той очаква, че и ние ще обичаме хората независимо от това как те се отнасят към нас, как те постъпват с нас, правят ли ни добро или зло, защото ние трябва да ги възприемаме като наши братя и сестри, нали всички сме деца на Единия Отец. А ако имаме един Отец, значи, ние всички сме свързани помежду си с тази любов, с която Той ни е възлюбил още преди да сме дошли в този свят, преди да сме извършили нещо добро или зло.
Тази Божия любов към нас не оскъдява и не се умалява. Даже ако ние извършваме грехове, даже ако ние със своя живот, със своите постъпки, със своите дела или със своите мисли се противим, правим противното на Неговата воля и протестираме против това, което Той ни е заповядал, Господ все едно е дълготърпелив. Господ чака нашето покаяние и обръщане към Него и очаква от нас да бъдем милостиви и снизходителни към тези хора, които, както ние считаме, с нещо са ни задължени.
Такива хора около нас има немалко. Мисля, че всеки от нас, ако внимателно се вгледа в заобикалящите ни хора, безпогрешно ще посочи тези, които по отношение на него са длъжници. Това са именно тези хора, за които Господ казва, че ние сме длъжни да им прощаваме тези дългове, ако искаме Той да ни прости нашите дългове пред Него. Ето тази връзка, с която Господ свързал хората със Себе си и помежду им; по такъв начин, нашето поведение в този земен живот по отношение един към друг по най-тесен начин е свързано с нашата съдба във вечността и с нашите взаимоотношения с Бога.
Всичко това ние теоретически знаем, много пъти сме слушали за това, много пъти сме чели, но твърде трудно се оказва да въплътим тази заповед в живота. Обаче Господ не ни оставя друг път. Именно това е и тесният път, който води в Царството Божие. По широкия път вървят твърде много хора, които постъпват по законите на справедливостта и ако дават в дълг, искат обратно, ако правят добро, очакват ответно добро. Господ ни е поставил на тесния, трудния и понякога скръбен път, но в крайна сметка именно той ни донася радост, благодатно утешение от Господа още тук, на тази земя, а в бъдещия век ни открива Царството Небесно. Това е пътят на милосърдието, пътят на любовта.
Сам Господ Иисус Христос ни е явил пример. Той не просто декларирал някакви заповеди и ни ги е оставил в наследство, но е явил пример за безгранична любов, безгранично дълготърпение и милосърдие, когато, бидейки разпънат на Кръста, се молил за воините, забиващи гвоздеи в Неговите длани и Неговите нозе с думите: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят” (вж. Лк. 23:34).
Така често пъти не знаят какво вършат твърде много от тези хора, които вършат зло, не отговарят на доброто с добро, правят не това, което ние искаме или пък нарушават Божествените заповеди, църковните установления и не слушат нашите изобличения. Ние не трябва да ги осъждаме, не трябва да им се гневим, не трябва да носим в сърцето си ярост или злоба против тях. Нужно е да се обръщаме към Господа с тази молитва, която Той е произнесъл, когато Го разпнали. А към тези хора трябва да се отнасяме с милосърдие, съчувствие и с любов, помнейки, че ако прощаваме дълговете на нашите длъжници, тогава и Господ ще ни прости нашите дългове. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев