Евангелист Йоан Богослов започва своето повествование с думите: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото... В Него имаше живот...” (Ин. 1:1-4). Това слово на живота се сее в сърцата на хората, в нашите с вас сърца, и само от нас зависи, ще го приемем ли или не.
За това се говори в откъса от Евангелието от Лука (Лк. 8:5-15), който се чете в тази неделя. Евангелистът ни предава разказаната от Христос притча за сеяча. Господ рисува пред нас картина, на пръв поглед, обикновена: земеделец засява поле. С щедра ръка разсипва той семената. Но се получило така, че едни „паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха”, „други паднаха на камък” и, нямайки влага, изсъхнали, „други паднаха между тръни”, които ги заглушили, „други паднаха на добра земя и, като изникнаха, дадоха плод”.
Учениците не разбрали казаното от Христос и Го попитали за неговото значение. Господ отвърнал: „Вам е дадено да знаете тайните на царството Божие”.
Ние също сме ученици Христови, но разбираме ли за какво ни говори Христос в тази притча? Отговаряйки на въпроса на учениците, Господ Сам разкрил нейното значение. „Семето е словото Божие”, което сее Христос, а земята – това е човешкото сърце, където се сее евангелското слово. То различно се възприема от хората в зависимост от тяхното душевно настроение и различно действа върху тях. То може да вълнува или утешава, да радва или смирява, да съди и лекува и, главното, да ни приближава към Бога.
Доброто сърце – това е тази почва, която е готова да израсте семената на вярата и любовта. Злото, жестокото сърце е камък, прашен, отъпкан път, канавка, обрасла с бурени.
От притчата ние виждаме, че трудовете на земеделеца дали нееднакъв плод. Нещо произрасло, нещо изсъхнало, нещо било изкълвано от птиците. Под птици се подразбира дяволът, който „грабва словото от сърцето” на човека, за да не приеме той Христа в своя живот, а значи, и да не се спаси.
Ето и ние, посещавайки храма, на всяко богослужение слушаме словото Христово – Евангелието. Преди неговото четене се произнася: „Премудрост”, т. е. всичко казано в тази минута има голямо значение за всеки присъстващ в храма, а после чуваме : „Вонмем”, което означава „да бъдем внимателни”. Но как ние възприемаме тези думи, настройваме ли се, подобно на добрата почва, да възприемем словото Божие?
За правилното настроение допринася молитвата. Затова на служба Евангелието не се чете веднага, а отначало нашето сърце и съзнание се подготвят за неговото възприемане от нашата молитва. Ние често, макар и да стоим в храма, вътрешно сме заети с житейски проблеми, със суета, нашите мисли не са обърнати към Бога, а витаят вън от храма. Ние сме дошли на Литургия и не се молим, мислено можем да решаваме всякакви въпроси, които ни се струват важни, а понякога просто чакаме кога свещеникът ще излезе с чашата, за да се причастим със Светите Тайни. Обаче човек, идвайки в храма, трябва да осъзнава, че той предстои пред Бога и да разбира, че по време на четенето на Евангелието Сам Христос отправя към него Своето слово, сее в сърцето му семето на благодатта.
Историята е запазила за поучителен пример от житието на руския светец от XVI век Василий Блажени. Този удивителен, със сърдечна чистота, човек веднъж показал, че никакви държавни дела или други важни причини не могат да послужат като оправдание за невнимателност и разсеяност при посещение в храма и слушане на Евангелието.
Веднъж, на празник в храма на Литургия дошъл цар Йоан Грозни. В същия храм се молил и блажени Василий, но той не се показвал пред царя, а стоял настрана. По време на богослужението царят бил потопен в мисли за строителството на новия дворец на Воробьовите възвишения. След богослужението царят се отправил към свои палати, тук дошъл и Василий Блажени. Видял го, царят се поинтересувал: „Къде беше ти по време на Литургията?”. Онзи му отговорил: „Аз бях в храма, а ето ти, макар да стоеше в храма, с душата си беше на друго място. Аз видях как ти отиде на Воробьовите възвишения и строеше там своя дворец”. Тези думи така дълбоко поразили царя, че той още повече започнал да почита блажения. Този случай бил дотолкова известен по онова време, че го цитирали даже чужденци в своите книги по история на Русия.
За да принася добър плод нашето сърце, ние не трябва да го заглушаваме с тръните на греха. И, както писал оптинският старец Макарий, необходимо е „да внимаваме за движението на своето сърце, да потушаваме възникващите в него страсти: гордост, гняв, ярост, осъждане на ближните” и тогава ще можем да го направим способно за възприемане на словото Божие, което непременно ще прорасте в нашата душа в Живот Вечен.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев