Отново сме изправени пред Великия пост, а с това и пред необходимостта да поискаме и да дадем прошка на ближните си за всичко, което омрачава душата ни: разочарование, огорчение, стаена враждебност, недоверие, завист, страх... Да простим за нападките, подигравките, заплахите, за посегателствата срещу авторитета ни, репутацията ни, правата ни, удобството ни всичко. “Ще простя всичко освен...” не е истинска прошка. “Ще простя, ако...” също. Прошката трябва да е безусловна.
Във вечерта на прошката ще стиснем много ръце на непознати и полупознати и без особено усилие ще изречем: “Простено. Прости!” Ще се умиляваме при това величествено тържество на Всеопрощението, което ни прави равни: архиереи, свещеници, миряни, пред необходимостта да дадем и поискаме прошка от своите братя и сестри в Христа преди да принесем покаянието си пред Господа (вж. Мат. 5:23,24). Би било жалко, ако тази златна възможност, която Църквата ни предоставя, за да възстановим нарушените ни взаимоотношения, мине формално и безрезултатно. Затова отрано трябва да обмислим на кого и за какво трябва да поискаме прошка и на кого какво имаме да простим. Истинската прошка винаги е конкретна: за конкретен човек, за конкретни неща. Прошка “по принцип” няма.
Прошката освен акт на вярата е и съзнателно усилие на волята, ясно да определим и формулираме какво помрачава любовта ни към другия и после, като се опитаме да се поставим в неговата позиция, да съумеем да изтрием болката.
Темата за прошката е многостранна и неизчерпаема, но сега бих искала да се замислим върху едно конкретно нейно измерение: прошката като задължително условие за развиването на близки и трайни взаимоотношения, каквито са отношенията в семейството и между приятели. Това са хората, от чиято прошка най-отчаяно се нуждаем и на които, въпреки любовта си, винаги има нещо, което не съумяваме докрай да простим. Защото човек е най-взискателен и най-раним по отношение на онези, които обитават мислите и сърцето му.
Бог всички ни е сътворил различни, с различни способности, устойчивост, темперамент, чувствителност. Като прибавим към това и различното ни възпитание, социален статус, възгледи и идеи, става ясно, че когато се отнася до близки взаимоотношения за продължително време, конфликтите стават неизбежни. Впрочем, за да изградят двама души хармонични и трайни взаимоотношения, не е нужно да мислят, действат и чувстват по един и същи начин, а да осъзнават своята различност и да ценят уникалността на другия като личност.
Да се различаваш от друг човек, е нормално и естествено. Естествено и нормално е и човек да има грижи, да изпадне в лошо настроение, сприхавост, болезнена чувствителност, да преживее духовен срив и да загуби мира в сърцето си, способността си да разбира и да преценя трезво, а това не може да не засегне пряко близките му и напрежението да ескалира в конфликти. Ако след такива случаи хората не са в състояние да изрекат: “Съжалявам за... и те моля да ми простиш”, и съответно да разберат и простят на другия (дори ако той не им поиска прошка), отношенията им са обречени на провал.
Близостта и доверието между двама души не зависят от това, никога да не се нараняват взаимно, никога да не си противоречат или никога да не се разочароват един друг, а от тяхната способност да си прощават и да искат прошка.
Без значение колко успял, интелигентен, обаятелен или популярен е някой, ако човек не умее да прощава и да иска прошка, никога няма да може да развие искрени, дълбоки и трайни взаимоотношения. Хората ще се боят да се доближават и да се отварят пред него, ще се боят да му се доверят.
Както съзнанието за безкрайната Божия милост ни дава смелостта и решимостта все повече да се приближаваме и да отварямe душата си за Него, така е и с хората: само увереността, че другият ще ни обича въпреки грешките ни и ще ни прощава безусловно, може да ни даде дръзновението да му се доверяваме и да отворим душата си за него. За да се развиват взаимоотношенията и да стават все по-искрени и близки, е нужна сигурността да знаеш, че дори отново и отново да се проваляш пред очите на своя ближен, той ще съумее да ти прости.
От друга страна, ако някой те обича въпреки грешките ти, въпреки недостатъците ти, въпреки че те е видял в най-лошата ти форма, ако те обича, дори след като си го наранил с егоизъм, незачитане, измяна, не можеш да не му отвърнеш с още по-дълбока обич. “Комуто малко се прощава, той малко обича”, а на когото повече се прощава той повече обича (вж. Лука. 7:41-47).
След две или три сериозни разочарования естествената ни реакция е да се затворим за другия дори ако продължаваме да живеем заедно. По-търпеливите от нас вероятно стигат и до 10 пъти повече, преди да се оттеглят в себе си. Но онова, което Господ очаква от нас, е нескончаемо желание да възстановяваме отношенията си, да си прощаваме. Това е смисълът на израза 70 пъти по 7 (вж. Мат. 18:22).
Каквито и недостатъци да имат, колкото и грешки да допускат, ако двама души умеят да си прощават, при всеки сблъсък те самите и отношенията им ще се обогатяват и задълбочават, вместо да се рушат; след всеки сблъсък на тяхната различност ще научават нещо повече за другия и за самите себе си и ще се отнасят един към друг с повече толерантност и разбиране. Връзката им няма да се препъне в техните несъвършенства и ще устои на превратностите на времето.
Понякога огорчението ни е толкова голямо, че дори и да сме убедени че трябва, дори и да искаме, пак не можем да превъзмогнем болката и обидата и да възвърнем доброто си разположение към другия. Струва ни се, че е невъзможно да простим. Тогава само молитвата помага.
Само с Божията помощ можем да срутим каменните зидове, които сами сме съградили около сърцето си. Бог винаги е готов да ни даде нужната сила, за да простим и да се избавим от огорчението. От нас се иска само да Му позволим.