Роден съм на 5 януари 1936 г. в село Раданово, община Полски Тръмбеш. След като завърших 9-ти клас през 1952 г. в Полски Тръмбеш постъпих да уча в медицинското училище за фелдшери във В. Търново. То беше изградено на принципа на техникумите по онова време. За курсисти се приемаха завършилите девети клас, но мнозина бяха с гимназиално образование. Атмосферата в която попаднах беше твърде необичайна за мен. Живеехме в общежитие с по десетина души в една стая и се обръщахме един към друг с "колега". Ние, завършилите 9-ти клас бяхме в най-ниско иерархическо положение и ни командваха по-големите, завършилите гимназия.
Директорката на училището се казваше Ненова, а преподаватели по общообразователните предмети бяха изтъкнати гимназиални учители. И досега си спомням с голямо уважение за Николай Даскалов, който ни преподаваше история и психология. По специалните предмети ни преподаваха лекари от градската болница и от ХЕИ-то. Организацията на учебния процес и реда в общежитието се контролираха от инструкторки - няколко млади медицински сестри и акушерки. Спомням си за един нашумял тогава любовен роман между една от инструкторките и един по-голям "колега" курсист.
В един слънчев неделен ден в началото на месец ноември 1952 г., след като бяхме се поопознали, ни съобщиха, че ще ходим "на лов" за скелети в близкия Преображенски манастир. Черепите и костите ни бяха необходими за нагледни пособия в часовете по анатомия. Известно беше, че в малките по площ манастирски гробища периодично се освобождават гробове, като костните останки се изваждат, измиват се, а черепа се надписва с графит и се поставят в костницата, която се намира в помещение под олтара на манастирския храм.
Преди да потеглим за манастира се проведе инструктаж по "сценарий", как ще се действа на самото място и всеки получи конкретна задача. Групата ни щеше да се представи като сформирана от религиозни млади хора, които посещават манастирите с цел поклонение пред християнските светини. Вече сме посетили и сме се запознали с Троянския манастир и сега целта на нашето поклонение е Преображенската света обител.
Ръководител на групата и "режисьор" по изпълнението на сценария ни беше инструкторката Тасева - млада, хубава и сладкодумна жена (жената с бялата блузка на третия ред в десния долен край на снимката), родом от Троян. Тя познаваше Троянския манастир и щеше да разказва какво сме видели там при нашето "посещение". Групата ни наброяваше около 50 курсисти, повечето младоци, но имаше и няколко "колеги" от горните курсове, като например Марин Джабраилов (първият на втория ред в левия край на снимката), който беше от Троянския край.
Поехме към Преображенския манастир по преки пътеки по Беляковското плато. Влязохме в двора на светата обител и тихо зачакахме. Инструкторката Тасева, придружена от "колегата" Джабраилов и още няколко от по-големите курсисти отидоха да представят групата ни на игумена. Той благослови и позволи да разгледаме всичко по-забележително, в това число и костницата, като сам ни стана "гид".
Когато влязохме в самата костница, голяма група курсисти заобиколи плътно игумена и започнаха да му задават многобройни въпроси. Определените да "крадат" костните останки, останаха в края и наизвадиха чанти и торби, и започнаха шумно да ги пълнят. По едно време игуменът, заобиколен плътно от "любопитни" курсисти, взе да се оглежда и запита: "Какво става там, какъв е този шум?" Колегата Тасева го успокои, че няма нищо сериозно, просто групата е голяма и не всички могат да влязат в костницата. Веднага взимането на костен материал се прекрати, защото имаше опасност да ни разкрият.
След посещението на манастира и успешната акция си направихме групова снимка на платото над манастира. Костният материал - десетина човешки черепи и бедрени кости бяха наизвадени и се снимахме гордо с тях, все едно, че бяхме извършили някой голям и достоен подвиг. Спомням си и досега, че върху един от черепите стоеше следния надпис: "Хаджи Стамо от Лясковец". Той е бил известна възрожденска личност от близкия град Лясковец, починал и погребан в Преображенския манастир. Не съм разглеждал останалите черепи, но вероятно и по тях е имало обозначение на кого принадлежат.
Спомням си картинно тази "акция" от далечната 1952 г., в която бяхме "герои", а честно казано си беше инстински вандализъм. И сега, когато съм на преклонна възраст искрено се срамувам от това, което извършихме. Но то ни беше поставено като задача от ръководството на медицинското училище и бе в унисон с атеистичната политика на тогавашния социалистически строй. Известно е, че по това време, а дълго и след това, че християнската религия беше унижавана и преследвана. Опасно беше млад човек, особено курсист или млад специалист да ходи в църкви и да пали свещи и да се моли. Това можеше да му коства обучението, работното място и цялата му кариера!
Когато през 1966 г. се роди дъщеря ми, работех като млад специалист - завеждащ здравната служба в Аксаково, Варненско. Кръстихме я нелегално, като в църквата я отнесе едната й баба, а другата й стана кръстница. С бабите комунистите не можаха да се преборят, защото нямаше откъде да ги уволнят и с какво да ги заплашат.
Миналата есен бях в родното си село Раданово. Срещнах се и разговарях с Дамянка Сомова - учителка-пенсионерка. Тя ми сподели един случай от времето на развитото социалистическо общество, когато поискала разрешение от директорката, да заведе учениците си на открит урок в църквата, за да видят интересни възрожденски стенописи и икони. Директорката, върла комунистка, й казала заплашително: "Ако искаш от утре да не си работа, заведи ги!"
Сега времената коренно се промениха. Вратите на църкви и манастири широко са отворени за всички. Няма заплахи и наказания, че си вярващ, че искаш да се помолиш. Обаче самото ни общество стана доста атеистично и мнозинството страни от храмовете и православната ни вяра...