В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес ние с вас чухме повествованието за гадаринския бесноват. Когато Господ дошъл в Гадаринската страна, страна наполовина езическа, страна, в която хората започнали да забравят за почитането на Бога, в тази страна срещнал бесноват човек, обладан човек, страдащ от нечист дух, който не могъл да живее в нормално човешко общество, защото бесовска злоба изпълвала сърцето му, защото духът на злобата го владеел. Той разкъсвал вериги, той чупел всичко наоколо, той бил опасен за околните и такъв човек живеел в гробищата, в пещери, далеч от селищата на хората.
И ето става удивително и даже страшно чудо. Господ повелява и бесовете, а те били множество, легион, както ни казва Евангелието – излизат от този нещастник. Човекът си връща здравия разум и не само става нормален човек, но става още и вярващ в Христа. И моли: „Господи, позволи ми да тръгна след Тебе”. Той бил готов да стане апостол, проповедник на Евангелието.
Но повече от всичко в тази притча поразява даже не самото чудо на изцелението, а поразява отношението на жителите на тази страна към станалото чудо. Когато жителите на Гадаринската страна узнали и видели, че бесноватият човек, който всявал ужас в цялата страна, се изцелил, те на свой ред също се ужасили. Те се изплашили. От какво се изплашили? Би трябвало да благодарят на Бога, че Господ посетил техния край и те могат да се изцелят от своите болести, от своите немощи, които у тях били в излишък, след като в тази страна имало бесновати. Но те се ужасили съвсем поради друго.
Те се изплашили, че Господ ще ги изобличи за техните грехове, за беззаконния им живот. Те се изплашили от това, че трябвало нещо да променят, след като станало такова чудо. След като се явила Божията правда, тогава било невъзможно в светлината на тази правда да живеят както по-преди. Понеже съвестта не дава на човек спокойно да заспи, съвестта ще изобличава и ще говори: „Ти видя, че Господ дойде при тебе, ти видя, че Господ може да изцели всеки недъг, защото не се обръщаш към Господа?”.
И ето от това изобличение на съвестта се изплашили. И казали: „Господи, напусни нашата страна, иди си от нас, не ни трябват ни изцеления, ни чудотворства, не ни е нужно да познаваме Божията правда, защото така ни е по-просто да живеем, така ни е по-лесно да живеем”.
Това Евангелие отговаря на въпроса какво се случва с нас, какво се случва и с нашето общество, и с нашето Отечество. Понеже и у нас понякога възниква мисълта: „А за какво ми е ходя в храма? Аз се боя да отида на изповед, аз и така живея добре, за какво ми е нужно да правя някакви усилия, за да постя, да се изповядам, да изпитвам страх и срам от изповедта?”. Но така говори още относително здрав човек. А човек мъртъв духовно се ожесточава на Църквата Христова, защото тя изобличава, защото Църквата не дава спокойно да живееш. И човек се опълчва, започва да търси недостатъци в Църквата, започва да търси недостатъци у свещениците, у епископите, у Патриарха. И всичко това само, за да оправдае своето поведение.
Защо аз не ходя в Църквата? Защото в Църквата свещениците са лоши, защото те са грешници, защото Патриархът е лош. И, казал си така, човек спокойно продължава да живее така, сякаш няма съвест, сякаш няма правда Божия. Но нали все едно правдата Божия, тя, като светилник свети на всички. И тази светлина, може би, даже скришом прониква в душата на всеки човек. И понякога се налага да преодолява и страх, и ужас даже пред това как да престъпи прага на храма. Но друг изход просто няма, защото душата умира.
Още е добре, когато човек осъзнава това, жадува, търси Божията правда. А е страшно, когато това вече не е нужно на човека. Все едно е за човек, страдащ от алкохолизъм или наркомания, такъв човек вече нищо не яде, не пие, такъв човек не почива, такъв човек не се наслаждава на природата, не вижда слънчевата светлина, нищо не му е нужно, освен страстта, освен отровите, освен греха. Това състояние е много страшно, състояние на духовна бесноватост, макар то и да е скрито от хората, макар човек външно да е и благообразен, да не прилича на злодей и бесноват, който живее в гробищата и разкъсва вериги, но той беснее.
Защо се случва така, че изведнъж се извършват някакви ужасни престъпления, и изглеждащ нормален служител идва и разстрелва своите съслужители, убива напълно невинни хора, напълно спокойно, защото човекът е бесноват. И много трудно става да различиш и да кажеш, че ето този човек е здрав духовно, а този човек е болен. Понеже всички ние в една или друга степен сме болни. И има такива моменти в живота на всеки човек, когато го обзема такава ярост, че може да извърши всякаква постъпка, най-глупавата, най-необмислената, най-злата. Нима това не е бесноватост? И в такова състояние, разбира се, вече не иска да се моли, не иска да спазва поста. И страшно е, и тежко, а дяволът подсказва: за какво ти е нужно това, живей като всички, ти си уморен, ти си се измъчил, тебе са те обидили… И ето за какво ни говори днес Евангелието.
Гадаринският бесноват, който се изцелил, молил Господа го направи Свой ученик. А Христос избира по-доброто. Той казва: „Остани в своето Отечество и разкажи какво ти е сторил Господ”. Нали и Господ към нас се обръща така. И нали ние също сме получили изцеление от нашите беснувания и ни е необходимо да останем сред своите близки, сред този свят, сред нашето общество, да не бягаме никъде. Да не се отдръпваме от останалите хора, защото те са същите страдалци, а да им съобщим за това, което е сътворил с нас Господ, не толкова със словото, колкото с живот. И хората, виждайки това, какви сме били по-рано, може би, ще се позамислят, може би, и сами ще намерят в себе си сили да изменят своя живот, може би, и сами ще видят своята страшна болест, своята бесноватост и със смирение, и с покаяние ще дойдат в Църквата Божия. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев