“Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви”/Мат.6:15/.
Братя и сестри!
Ето отново сме пред прага на Великия пост. Светата Църква дълго ни подготвяше за тези дни.
В притчата за митаря и фарисея тя ни научи на истинско смирение. В притчата за блудния син ни посочи пътя на покаянието. В Неделя Месопустна ни показа идващият Страшен Съд.
Отново ще започнат великопостните служби, отново ще премине пред нас Пътя към Голгота на нашия Господ Иисус Христос.
Всички ние трябва с особено внимание да се подготвим за дните на Великия пост, защото човек така е устроен, че трябва от време на време да се взира по-дълбоко в душата си, защото той не може поради немощта си постоянно да държи будно своето вътрешно внимание. Затова и Светата Църква ни подкрепя в нашите немощи.
Днешното евангелско четиво дава указание, какво особено трябва да направим, за да преживеем достойно и благотворно дните на Великия пост.
Преди всичко трябва да простим, непременно да простим на всички свои врагове!
Това е трудно за хората извън Църквата Христова, смешно и ненужно, но ние можем да проведем Великия пост само тогава, когато освободим сърцата си от духа на враждата.
Това е и трудно, това е и леко!
Трудно е, когато живеем, следвайки своите естествено-природни наклонности, леко е, когато с Божията помощ осъзнаваме, че сме изкупени от Него с Пресветата Му Кръв.
Трябва да простим на тези, които са ни обидили, които са ни оклеветили, които са ни направили съзнателно или несъзнателно зло – да простим не формално, кланяйки се до земята и казвайки:”Простено, прости!”, а в същото време сърцата ни да остават вкаменени – трябва да простим искрено, пред Господа, - да си спомним, че ние сме длъжници и оскърбители на Господа.
Трябва в сърцата ни да се разгори любов, за да не остане вътре в дълбините на нашите души никаква злоба и обида против ближните. Хората можем да излъжем с външния обред на всеопрощението и в същото време сърцата ни да останат жестоки. Но Господ е сърцеведец. Той вижда всичко, което се извършва в нас. За да простим истински обидите, трябва в сърцата ни да има любов.
Светите отци ни учат, че съзнанието за собствената вина винаги разширява за нас възможността да простим вината на другия.
Затова трябва да си спомним своите грехове. Когато ни е трудно да простим обидата, да си спомним, че и ние ежечасно обиждаме Бога със своите грехове, а чакаме от Него опрощение. Когато обидата ни се струва несправедлива, да си спомним колко наши грехове според справедливостта изискват възмездие и остават безнаказани!
Това, което ни прави уязвими и мнителни е нашата гордост. Често се засягаме и от дума, изречена по невнимание и без лоша умисъл. Чувстваме се в правото си да се обидим и да отвърнем на огорчението с огорчение, на причиненото ни зло със зло. С времето конфликта все повече се задълбочава и все по-трудно става изглаждането му. Израз на мъдрост и духовна сила е да съумееш пръв да кажеш “стига” и да направиш крачка към помирение. Та нима всеки от нас не знае колко трудно е да изречеш:”Прости ми, сгреших”? Не по-лесно е от сърце да простиш на съгрешилия спрямо тебе, дори без да ти се е извинил.
Трябва да си прощаваме веднага, защото с времето това става все по-трудно.
Ние не можем да живеем един с друг без прошка, защото всеки човек винаги е виновен пред другите: мъжът пред жената, децата пред родителите, родителите пред децата, съседите пред съседите. Ние сме живи хора, и ако не бихме съумявали да си прощаваме един на друг, то целият свят би се превърнал в ад, в царство на злобата.
Трудно е да се каже кога проявяваме по-голяма жестокост: дали когато ближните ни ни молят за прошка, а ние не им прощаваме, или когато осъждаме нашите ближни и по такъв начин всъщност не прощаваме техните грехове и недостатъци, но дори нещо повече – възбуждаме и у другите неприязнени чувства на злоба и вражда към тях. Няма съмнение, че и в единия, и в другия случай попадаме под страшното наказание, предупреждение, за което се съдържа в думите на Христа:”Ако ли не простите на човеците съгрешенията им и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви”/Мат.6:15/.
В това, че нашите грехове остават непростени от Бога, трябва да търсим главната причина за всички бедствия във временния ни живот, и особено за всички наши болести, както свидетелства светото Евангелие. Често, преди да дарува изцеление на някой страдащ, Господ е казвал””Чедо, прощават ти се греховете”/Мат.9:2/ и едва тогава следвало чудото на изцелението. Ясно е, че докато греховете на човека не били простени от Бога, с действието на болестта продължавало в страдащия. Но щом се унищожавала нейната причина – греха, то изчезвала и болестта.
Затова, нека повече от всичко на света да се боим да не би нашите грехове да останат непростени от Бога. Защото това е причината за всички наши бедствия – и временни, и вечни.
Да отстраним от себе си всякакво лицемерие, всякакво притворство, всякаква показна молитва и външно мнимо благочестие, да не забравяме, че сме странници и че тук на земята, в този живот трябва да се запасим с добри дела за вечния живот – ето тогава ние ще преживеем дните на Великия пост така, както трябва – постейки не за пред хората, а пред Бога. Амин.