В тази неделя в храмовете се чете Евангелието, в което се разказва как „някой си началник” се обръща към Христос с въпроса: „Какво да сторя, за да наследя живот вечен?”.
Евангелист Лука подробно предават състоялия се разговор. Чул въпроса, Христос го попитал: „Знаеш ли заповедите: „не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си?” Последният по ученически отговорил: „Всичко това съм опазил от младини”.
По логиката на нещата, той би трябвало да чуе похвала, но Господ, виждайки неговата вътрешна сърдечна привързаност към земното богатство, което притежавал, му казва: „Още едно не ти достига: всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето, па дойди и върви след Мене”. Тези думи на Христоса натъжили питащия, „защото беше твърде богат” (Лк. 18:18-23). Така страстта на користолюбието се оказала по-силна от желанието да придобие живот вечен. Този човек веднага показал за какво той се труди и живее.
Но нека се върнем към въпроса на Христа: „знаеш ли заповедите?”. Този въпрос днес е отправен и към нас. Мнозина ли наши кръстени съотечественици могат, подобно на началника, обърнал се към Христос, да отворят, че ги спазват още младини или дори от този момент, когато за пръв път са дошли в храма? И знаем ли ги ние така добре, както, например, таблицата за умножение? Отговорът ще бъде по-скоро отрицателен. Но защо? Ние не стремим да познаем това, което открива пред нас вечния живот, а на това, което се разрушава пред очите ни, има временен характер, посвещаваме всичките си сили, време и живота си. Как се получава така, че ние харчим големи средства за стилна дреха, модни прически, скъпи телефони, а в домовете си нямаме даже Евангелие, нямаме и молитвеник?
В хода на беседите с кръстниците преди тайнството Кръщениея повсеместно се налага да се сблъскваме със слабо познаване от тях на предмета на нашата вяра. Често те даже не знаят защо наричат Иисус Христос Спасител. За съжаление, мнозинството от бъдещите кръстници идват в храма в най-добрия случай един-два пъти в годината, затова за тях е откритие и „Символа на вярата”, и даже молитвата Господня „Отче наш”, които вярващите единодушно пеят на богослужение. За такива хора цялото Откровение, дадено на човечеството от Бога, се свежда до два много разбираеми постулата: „не убивай» и „не кради”. Наслагва се усещането, че учител на нравственост за съвременните християни е по-скоро Наказателният кодекс, отколкото словото Божие. В чие ъгълче на сърцето у тях са написани заповедите „почитай баща си и майка си”, „не блудствай”, е и накрая, най-първата заповед и подобната на нея – „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце... и ближния си като себе си” (Мат. 22:37-38)?
Съвременните родители все по-често захвърлят тежкия кръст на възпитанието на своите чада, откупвайки се от тях със скъпи подаръци, без да им отделят внимание и да изразходват за тях душевни сили. Учител в живота в такава ситуация става не семейната традиция, а например, филм, където коварството и насилието празнуват своята поредна победа: „Да притесняваме сиромаха праведник, да не пожалим вдовици, и да се не срамим от многогодишните седини на старец. Силата ни да бъде закон на правдата, защото безсилието се оказва безполезно” (Прем. 2:10-11).
Примерът на човека, опазил в своето сърце заповедите и питащ Христос как „да наследя живот вечен”, трябва да послужи на всички нас като укор. Колко далече сме ние даже от ветхозаветната праведност! Да си припомним призива на апостола и да се удържим, макар и от сквернословие, заради нашите деца: „Никаква гнила дума да не излиза из устата ви, а само добра, за назидание във вярата, за да принася благодат на слушащите” (Еф. 4:29).
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев