Автор:
Прот. Валентин Свенцицкий
Постът е време, в което вярващите чрез тайнството покаяние се омиват от своите тежки и малки прегрешения. Но колко трудно е да се научиш да се каеш, колко трудно е искрено да възненавидиш греха! И колко е трудно не само да назовеш греха, но и да го видиш с вътрешното си око, да го изправиш пред съда на своята съвест, действително да се засрамиш за него. Светата Църква ни помага да се научим да виждаме и чувстваме тежестта на греховете си, помагат ни в това отношение и житията на светиите.
Живял в Рим някой си Викторин. Живял разпътен живот, извършил много и тежки грехове и на стари години изпаднал в ужас от това, как преживял своя живот. И решил да приеме монашество под името Емилиан и започнал да пребъдва в големи подвизи, виждайки през цялото време пред себе си ужасяващите грехове на своя живот. Събратята му се удивлявали, виждайки неговите подвижнически трудове и черпели от неговия пример ревност за своите подвизи. Недалече от манастира имало планина и там в тази планина се намирала една пещера, където всяка вечер тайно от всички ходил там Емилиан и се предавал на молитва и подвизи тайно от своите събратя.
Веднъж игуменът го видял как излиза през нощта от манастира и го проследил. И видял той как Емилиан влязъл в пещерата и го зачакал да излезе от там. И изведнъж той видял Емилиан в пещерата, окръжен от светлина, молещ се с издигнати ръце. Ужас обзел игуменът и той бързо тръгнал назад към обителта. И стигайки до манастира чул глас:”Емилиане, прощават ти се греховете!” На следващия ден, събрал всички братя, игуменът попитал:”Емилиане, къде беше ти снощи? Емилиан отговорил смирено:”Бях в манастира и спах както всички братя!” Игуменът го изобличил пред братята: казал за всичко това, на което е бил свидетел и което му разкрил Господ. И разяснил игуменът на братята, че Господ направил явен подвига на Емилиан за полза и спасение на хората. Така Господ прославил покаялия се грешник, който проживял целия си живот разпътно и едва към края на дните и си принесъл искрено покаяние и застанал на пътя на спасението.
Трудно е да се покаеш за своите грехове, защото трудно е да ги видиш. Но да разгледаме този разказ от житията на светиите – какво ни дава той в помощ в трудното дело на покаянието и умението да виждаш своите грехове? Отново се утвърждава тук най-радостната християнска истина за това, че за вярващия християнин всеки ден, когато той принася покаяние може да бъде първи ден от започващия наново негов живот – миналото в този смисъл не съществува в християнството – то винаги дава най-радостното обещание на грешника, че той може и на стари години отново да започне своя живот, принасяйки покаяние за греховете си. От тук и първото, което трябва да усвоим – никога да не си казваме “късно е”. Може да бъде късно да се учиш да свириш на някакъв инструмент, може да бъде късно да устроиш своето земно благополучие, може да бъде късно да започнеш семеен живот, но да се спасиш никога не е късно, винаги е време! Само трябва да се извърви тази крачка на решително покаяние, когато целия преминал, греховен живот започва да изглежда гнусен и когато се появи искрено, не лукаво, не като самозаблуда или заблуда на другите, а действително желание да започнеш делото на спасението. И този разказ от житията на светиите ни учи, че нашите трудове в делото на спасението трябва да се извършват тайно, не, за да се представим пред някого, не за да погъделичкаме своето самолюбие и тщеславие. Господ по благовремие ще даде така или иначе на човека своето уверение, че е приел неговото покаяние.
Но защо така трудно се кае човек? Защо така трудно усеща греха? Какво заслепява нашето вътрешно зрение? – Нашата потопеност в света, лежащ зло. Ние по светски се отнасяме към нашия живот, не усещаме Божия закон. Говорим за така наречените малки грехове, защото сме отровени от светски понятия. Светът счита тези “всекидневни грехове” за дреболия. Ние въобще не разбираме огнените Евангелски слова за нашата отговорност за всяка празна дума. Трудно ни е да почувстваме престъпността на дребните грехове, защото така живеят всички около нас, ние самите сме част от този така живеещ свят и затова, казвайки:”Грешен, грешен съм, отче!” – сами в душите си не можем някак-си да се издигнем над това светско самочувствие и в дълбините на душите си смятаме, че не сме по-лоши от другите! Всичко това е вследствие от нашата потопеност и разтворимост в безбожния свят.
Затова е толкова трудно да се каем! Защото ни е трудно да се отречем от света, да се издигнем над него, да почувстваме себе си като друг народ, друга твар, да почувстваме в себе си висотата на званието християнин. Амин.
Превод: свещ. Йоан КАРАМИХАЛЕВ
