В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес, братя и сестри, четейки светото Евангелие, ние чухме как Господ по време земната Си проповед излязъл от границите на Галилея, което било достатъчно необичайно, отчитайки това, че Господ дошъл в Израил. Но Той, както е казано, излязъл от там и отишъл в страните Тирска и Сидонска. Това са езически страни. Господ отива при езичниците не за проповед, а за да се укрие, да пребивава в тишина след големите събития на Преображение и след като ап. Петър изповядва вярата си в Него като Син Божи.
Тир, трябва да се каже, бил достатъчно известен финикийски търговски град. Жителите на Финикия наричали себе си хананейци, а своята страна Ханаан. В Евангелието е казано, че при Господа дошла хананейка. Тя викала към Него Той да й помогне. При това тя Го назовавала Син Давидов, което, въобще, било странно, защото езичниците не могли да чуят за Христос. Обаче в Евангелието се казва, че даже по цяла Сирия се разпространил слухът за Иисус Христос, а Сирия е редом с Финикия. Възможно е, от слух тази жена да е знаела за Господа Иисуса Христа. Затова тя се обръща към Него, викайки.
И ето апостолите Христови Му казват да я отпрати, „защото вика подире ни”. Те дошли да се уединят, да се помолят, и изведнъж вик, възможност за това народът отново да се събере. Затова те молят Христос да направи това. Думата „отпрати” не означава, че Господ е удовлетворил нейната молба.
На което Господ отговаря странно: „Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев” (Мат.15:24). И действително, Той дошъл да донесе благата вест именно на избрания народ. И в това е универсалността на Неговото служение, защото именно чрез това се разпространила Неговата блага вест по цялата Вселена. Жената не чува тези думи, тя продължава да моли и, освен това, да се кланя на Христос, нарича Го Господ.
Господ говори, че е недостойно да вземе хляба от децата и да го даде на псетата. Обичайно било юдеите да се обръщат към езичниците като към псета, а не иначе. Те сама се наричали синове на Царството и именно те имали първи правото да получат благодатта. Затова в тези думи няма нищо учудващо. Но учудващи са следващите думи на тази хананейка. Тя казва: „Да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им” (Мат. 15:27. Така Господ не толкова изпитва, колкото открива нейната вяра на нас с вас.
В Свещеното Писание Господ говори, че Царството Божие се постига с усилия, т. е. се взима със сила. И тази жена много неща превъзмогнала и видяла с очите си Царството Божие, когато Господ й казал, че дъщеря й е изцелена. Тя викала, за да я помилва Спасителят, понеже дъщеря й е болна. Тя не казва: помилвай моята дъщеря. Тя казва: помилвай ме, защото моята дъщеря „зле се мъчи от бяс”. Понеже семейството е едно цяло и болестта на дъщерята – това е болест на майката. Господ взима под внимание молбата й, помилва нейното семейство. В дома на тази жена влиза радост – нейната дъщеря се изцелява.
Това говори, че въпреки всякакви препятствия, ние трябва да се стремим към нашия Господ. А пред нас има немалко препятствия: могат да ни се надсмиват, могат да поискат да ни отпъдят, както тази езичница. Много препятствия от духовен характер ние срещаме на пътя си към Царството Божие. Например, ние можем да срещнем в Църквата зъл човек и много други изкушения, но трябва да се трудим, защото Царството Божие се придобива с усилия. Не трябва в тихо спокойствие да чакаме то да слезе към нас, но именно в труд, в самопринуда можем да влезем в Царството Божие.
За това Господ ни напомня винаги, във всяка дума. Евангелието е книга, която ни разкрива пътя към Царството Божие. И се оказва, това е път на труда, а упокоение ние ще намерим в Самия Спасител, когато отидем при Него и Той дойде в нашето сърце. И именно там, в нашето сърце, Той ни призовава да намерим Царството Божие.
И така, братя и сестри, Царството Божие се постига с усилия, но то е вътре в нас. Значи, ние трябва да полагаме усилия в нашето сърце, усилия по изгонване от храма на душата ни на пороците, греховете и страстите. Само този труд може да ни съедини с нашия Господ. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев