В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днешният неделен ден в Църквата се нарича Неделя на митаря и фарисея. Това е първата неделя, първият неделен ден, който започва да ни подготвя за светия Велик пост. И на първото стъпало на тази подготовка Църквата поставя притчата, която Господ казал на Своите ученици за двама хора, които влезли в храма да се помолят: митар и фарисей. Ние знаем, че митарят – това е човек, който събирал данъци за римската държава и, извършвайки това свое служение, често престъпвал установения от закона порядък за събиране на тези данъци, налози, взимайки за себе си рушвети и затова бил ненавиждан от народа, презиран от хората като човек, който се занимавал с неправедни работи. Фарисеят пък напротив бил човек, възпитан в средата на израилския народ, блюстител на закона, на порядъка, на уставите църковни. Това е човек, който, може да се каже, израсъл от народното благочестие. Не от елита, възпитан във висшите духовни школи. Фарисеите – това са такива саморасляци, които имайки ум, талант, се издигали от народната среда. Издигали се с това, че (особено в очите на хората) вършели благочестиви дела. За тези благочестиви дела говори в своята молитва сам фарисеят: „Аз и в храма жертвам, и на бедните подавам, закона спазвам, въобще живея така, както не живее ето този митар, който стои зад мене”.
И, безусловно, външното съблюдаване на закона с многочислени предписания правело тези хора уважавани в народната среда. Понеже мнозина от хората не знаели подробно закона или не могли го спазват, така както това се изисквало. И ето от това народно почитание фарисейската среда, все повече външно проявяваща знания за изпълнение на закона, се възвеличавала в очите на народа, пък и в своите собствени очи. И ето двама човека: ревностният изпълнител на закона и ревностният нарушител на закона дошли в храма. И този, който изпълнява закона, преминал напред и поблагодарил на Бога за това, че той има тази щастлива възможност да изпълнява закона, че той знае този закон, че той с живота си свидетелства своята вярност към Бога. А митарят знаел, че той не изпълнява този закон, и затова навел лицето си, стоял в сърдечно съкрушение и само се удрял в гърдите, произнасяйки: „Боже, бъди милостив към мене грешния!”. Привеждайки за пример тази притча, Господ казал на Своите ученици, че митарят излязъл от храма повече оправдан, отколкото фарисеят. И направил извод: „защото възнасящият себе си (превъзнасящият се) ще се смири, ще бъде смирен от външните обстоятелства, а смиряващия се ще се възнесе”.
Аз мисля, че Господ неслучайно разказал тази притча на Своите ученици, давайки пример за истинско смирение. А Църквата я привежда за нас в навечерието на Великия пост като пръв, основополагащ, като някакъв урок, който трябва да ни се изнесе в продължение на целия пост. Какъв е главният извод? Нужно е да преодолеем в себе си тщеславието, превъзнасянето и гордостта, защото гордостта е майка на всеки грях. Ние знаем, че основополагащото начало на падението на денница била гордостта. Човек, който се гордее, превъзнася се, изглежда нелепо и смешно в очите на другите хора, защото винаги говори за себе си по-добре, отколкото е всъщност, или се опитва да се покаже по-добър.
Прочитайки отново и отново тази притча, на нас, православните християни, понякога ни се струва, че ние сме такива като фарисея. И ако има в нас нещо, може би, тщеславно, то, разбира се, е несъпоставимо с това тщеславие и с тази гордост, която имал фарисеят. Размишлявайки над това, какво в нас е фарисейско, аз си помислих за това, че понякога ние се кичим не само със своите личностни достойнства, ние понякога се кичим с чужди достойнства, още повече превъзхождайки фарисея в неговото тщеславие. Ние се кичим с тези чужди достойнства и чужда святост. Това е много разпространено в нашия съвременен православен свят, когато едното название „православен” ни поставя на друго стъпало по отношение към другите хора, които не са православни, може би инославни, или които още не са дошли при Бога. Нашата принадлежност към Православната Църква не ни прави смирени чада, но ни прави горделиви.
Наближава постът и мнозина от нас ще считат себе си за по-достойни в сравнение с тези, които не спазват този пост напълно, или, може би, въобще не постят. Ние ще показваме своето превъзходство с това , че ще облечем черни дрехи, ще наведем лица, няма да си мием зъбите, тихо ще разговаряме, а когато се появи възможност някого да уязвим или да причиним някому болка, цялата ни жлъч ще се излее в този момент върху човека. Ето истински пост! Нима това е православие?! Ние ще молим Бога: „Помилвай ме”, а ще ненавиждаме своя брат, ще отминаваме този, който моли за помощ, ще плюем на този, който ни учи от църковния амвон, – ние имаме свое виждане за православието, ние самите сме православни хора, ние знаем всичко, което трябва да се знае за Църквата, готови сме да учим епископа и мирянина. Даже да пристъпим за благословение от архиерея, но нали няма да е нужно това благословение, защото ако архиереят каже „не”, все едно ще правим нещата по своему. Нима това е православие?! Ето тази вкорененост в човешката горделивост, и тази горделивост застила очите на хората. И стои човекът, като фарисеят, и казва: „Господи, благодаря Ти, че аз не съм такъв, като всички тези, които не Те познават, или които не могат всеки ден да идват в Църквата. Или които говорят против мене не така, както аз искам. В това е моята сила”. И действително, силата е голяма, силата е гръмка, силата е мощна: десетки хора с подобна сила могат да преобърнат цялото спокойствие вътре в Църквата. Само един въпрос: С Божията сила ли се преобръща всичко това?..
И ето днес, когато Църквата ни подготвя за светия пост, е много важно да осъзнаем какво става вътре в нас. Няма ли нашето външно постене да бъде прикрито с дрехите на тщеславието? Няма ли тези лъжливи дрехи на тщеславието да ни се струват като одежди на праведността, мъдростта, смирението, одежди на любовта към хората и към Бога? Или това ще бъде нещо особено, което няма нищо общо с християнството, с православието, с вярата, с учението на Спасителя… Нека помним думите на Господа, с които той завършил тази притча: „Който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат”. Господ не ни посочва кой ще бъде обект на нашето смирение, кой ще ни приведе към смирение.
А това, като правило, са скърбите в нашия живот, скръбните обстоятелства, болестите, печалите. Бог ще допуска тези скърби за хората, които не могат сами да се смирят. Много важно е, като произнасяме молитвата на митаря за снизхождение и Божията милост към нас, да разбираме в дълбочина своето собствено недостойнство. Всеки от нас да разбере, че „Аз” - това не е най-високата точка на мирозданието, а последната дълбина на падението. Ето тогава нашата молитва ще бъде същата като молитвата на митаря, тогава Господ ще чуе нашата молитва и тогава ще каже, че ние ще излезем от храма оправдани. Нека с благодатната Сила на Светия Дух, неотстъпно пребиваваща в светата Църква, ни дарува просветлено сърце и чист разум да съзнаваме не своето мнимо величие, но истинската си греховност и недостойнство, имайки при това абсолютна надежда на Божието милосърдие в нашия живот. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев