В името на Отца и Сина и Светия Дух! Времето ни приближава към Великия пост. Две седмици преди началото му в този неделен ден в евангелското четиво ние слушаме притчата на Господа Иисуса Христа за блудния син. Ние слушаме за това как един богат човек имал двама сина, и този, който бил по-млад, му казал: „Аз не искам да чакам твоята смърт, за да получа наследството, но желая да го получа още сега”. И бащата, въпреки установения обичай, отдал на по-малкия син полагащата му се част от наследството. Последният отишъл в далечна страна, където бързо разпилял полученото имущество и после започнал да си спомня за дома на своя баща, за това как щастливо и охолно живеел там. Блудният син започнал да мисли за завръщане с покаяние в бащиния дом.
Този разказ има отношение към нашия собствен живот и е пример за покаяние, защото с всекиго от нас е ставало така: получил нещо от Господа, човек го разпилял, като живееше разпътно (Лк. 15:13). Всеки от нас има за какво да си спомни, за какво да се покае, за какво да проси прошка от Бога.
В тази притча се говори не само за по-малкия син, но и за по-големия. Ние знаем, че в древния свят именно по-старият син наследявал основната част, именно на него се падало всичко най-главно, а по-младите получавали това, което оставало, - вече не така много. Ако, например, бащата бил земевладелец, то, като правило, целият имот се падал на по-големия син, а не се делил между синовете. Ако бащата имал във владение стада животни или още някакво движимо и недвижимо имущество, тогава то преминавало при първородния син и по-младите получавали само неголяма част. Неслучайно и в средните векове, ако богатият човек оставял наследство, тогава всичко наследявал неговият най-голям син, а на по-младия не оставало нищо, освен да стане монах и после, възможно, да стане кардинал, или да отиде на война, та впоследствие да получи чин генерал. Така се наследявало имуществото в продължение на много векове. Това помагало на богатите родове да запазят своето богатство, защото ако с всяко ново поколение богатството се деляло на все по-дребни части, то рано или късно от него нищо не би останало.
По-големият син, който се упоменава в тази притча, бил главният наследник на имуществото на своя баща. Ние не знаем, че именно той трябвало да го онаследи, но не се съмняваме в това, че му се полагала основната част, а на по-малкия син се падало нещо немного и тази неголяма част той доволно бързо, отивайки в далечна страна (Лк. 15:13), разпилял.
И ето по-малкият син се завръща. Той се завръща с покаяние, защото си припомнил, че дома на своя баща живял охолно. Той осъзнал, че разпилял полученото богатство бързо и безразсъдно, че друг шанс да получи наследство няма да има: неговият баща е жив, а когато умре, наследството ще се падне на другия син, а самият той вече е похарчил това, което му се полагало. С тези мисли той се завръща в бащиния дом и не разчита, че баща му ще го приеме като син, но се надява да получи място на наемник – на един от тези хора, които се трудят в дома на баща му и за своя труд получават възнаграждение и храна.
Обаче баща му го приема с разтворени обятия. Той възстановява върналия се в синовно достойнство, защото за бащата синът не може да бъде наемник, а само син. И бащата го приема именно като син.
Но по-големият син – същият този наследник, който през цялото време живял при баща си и спокойно очаквал неговата смърт, за да унаследи всичко, което остане от това, видял в своя по-малък брат съперник: а изведнъж бащата сега решил още веднъж да му даде наследство, да отделил това наследство от това, което по закон принадлежи на по-големия син? Той не желае да се среща със завърналия се, отказва се да го счита за свой брат и упреква бащата за това, че той е приел с любов своя по-малък син, че той невнимателно се е отнесъл към своя първороден син.
Пред нас е човешки конфликт. Такива конфликти много често се случват в семействата: между родители и деца, между по-големите и по-малки братя. Споровете за наследство понякога прерастват в съдебни спорове, а понякога довеждат до престъпления, защото нерядко за човека да получи наследство, да придобие материални блага е по-важно, отколкото да обича своя баща, своя брат, да запази човешки отношения. Някои хора измерват целия си живот и всичко, което ги заобикаля, с материални категории: колко струва една или друга дружба, колко струват едни или други роднински отношения, нужно ли е да общуват с един или друг човек. Целият им живот се превръща в някакъв търг или пазар, когато взаимоотношенията между хората се оценяват от гледна точка на тяхната полезност, изгодност за човека, а не по това, че сами по себе си тези отношения имат за нас значение.
Но това засяга човешкото ниво. Има още ниво на взаимоотношенията между човека и Бога. Но и към тези взаимоотношения хората подхождат различно: така, някои мислят, че на Бога може да се дава назаем и да се взима от Него назаем, че на Бога може с нещо да угодиш и за това да получиш награда. Има такива вярващи, религиозни хора, които, като по-големият син от притчата, считат, че те са изпълнили своя религиозен дълг и затова могат да разчитат в този живот на заслужена награда, а ако по някаква причина не я получават, тогава роптаят против Бога. Те казват, сравнявайки се с другите хора: „Защо този и или онзи човек живее блудно, разпътно, нечестиво и при това Господ му помага, а аз живея праведно, изпълнявам заповедите, давам десятък, но при мен нещо в живота не се нарежда?”
Както чухме миналата неделя от притчата за митаря и фарисея, фарисеят много ясно се позиционирал по отношение на митаря. Той виждал и своите добродетели, и греховете на митаря, разбирал че той е по-заслужил, по-правилен и че, следователно, по закон му се полага награда. Така и по-старият син от притчата, която ние чухме днес, също никъде не ходил, нищо не разпилял - той просто спокойно чакал, докато получи в наследство имуществото. И изведнъж нахлува по-малкият син, който си тръгнал и затова сякаш бил зачеркнат от живота; съвсем не се предполагало, че той ще се върне. Блудният син се завръща, и освен това бащата го приема така, сякаш нищо между тях не е станало.
Взаимоотношенията между човека и Бога се строят по други закони, отколкото взаимоотношенията между хората. Ако в човешките отношения нерядко присъстват сметката, изгодата, то между Бога и човека такова нещо не може да има. Това са взаимоотношения между Баща и синове и за Бащата всички синове са любими. Има по-големи синове, има синове средни, има синове по-малки. Едни получават голямо наследство, други – по-малко, но всички те са любими. За Бащата няма нелюбими деца. Затова Господ обича всеки човек – и този, който винаги е бил при Бога, който винаги се е старал да изпълнява Неговите заповеди и да живее праведно. Но и този Свой син, който не спазил Неговите заповеди и паднал в грях, който отишъл в далечна страна далече и там разпилял своето имане, Господ също обича.
Тази истина била скрита от хората на ветхозаветното време, но ни я открил Господ Иисус Христос, Който показал, че Бог няма справедливо отношение към хората, защото Неговото милосърдие превъзхожда Неговата собствена справедливост. Според земните установления човек, престъпил закона, се наказва и за определено нарушение съществува определена степен наказания – колкото по-тежко престъпление извърши някой, толкова по-сурово наказание го очаква. Във взаимоотношенията между Бога и човека това съвсем не е така. Господ прощава греховете на хората - именно на това се основава вярата на Църквата в силата на Тайнството изповед и в силата на покаянието.
Ние идваме на изповед отново и отново, принасяйки, изглежда, всеки път едни и същи грехове. Макар изповедта да би трябвало да бъде за нас шанс за изправление от тези грехове, много често се оказва, че ние не се избавяме от тях, защото не можем да се справим с тях. Ние съзнаваме, че това е грях, но го повтаряме отново. И отново със същите тези грехове ние идваме на изповед. Ние съзнаваме, че богатството, което Господ ни е дал, ние сме разпиляли в далечна страна, и с тези чувства идваме при Бога.
Понякога ни се струва, че Господ вече не може да ни приеме като Свои синове, и се надяваме на това, че дори и като роби, като наемници ние ще можем да бъдем в дома на Отца. Но Господ с любов приема всекиго от нас независимо от това, кога и при какви обстоятелства човек е принесъл покаяние. Ако това покаяние е искрено и сърдечно, тогава Бог приема всеки каещ се и отново, и отново му дава шанс да се върне в синовното достойнство и да живее в дома на своя Отец.
Църквата ни напомня тази притча на Господа Иисуса Христа, за да се подготвим вътрешно за подвига на Великия пост, та всеки от нас, поставил се пред лицето на Божиите любов и милосърдие, да се запита: какво богатство, което ми е било дадено, съм съумял я да запазя и умножа, а какво съм разпилял в далечна страна. Тази притча ни се предлага в дните за подготовка за поста, за да преосмислим своя живот и, подобно на по-малкия син, да принесем покаяние за всички извършени от нас грехове и да получим нов шанс да застанем на пътя към спасението. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев