В името на Отца и Сина и Светия Дух! В този неделен ден приветствам всички вас, скъпи братя и сестри. Днешният ден се нарича в Църквата Неделя за Страшния съд. Ето още една неделя, подготвяща ни за влизане в попрището на светия Велик пост. Предишните две ние си припомнихме как човек трябва да се моли и какво представлява молитвата, какво чувство изпитва човек по време на молитва. Не само в многословието се заключава молитвата, но в сърдечно съкрушение, в признание на своите грехове и беззакония, и в несъмнено възлагане надежда на Божията милост: Божията Любов, Неговото милосърдие могат да превъзмогнат всички наши грехове, виждайки нашето сърдечно покаяние.
А в миналата неделя ние си припомнихме притчата за блудния син, образа на заблудилия се човек, отдалечил се от своя баща, празно разпилял цялото си имущество и в някакъв момент от живота опомнил се и направил решителна крачка – назад, към бащата. Този човек не само осъзнал своето падение, но и започнал да изправя своя живот. Много са хората, които могат да си признаят, че живеят греховно, неправилно. И така малко са хората, които са в състояние да предприемат нещо за изправление. И ето Църквата ни напомня за два велики стълба на поста: сърдечното съкрушение с надежда на Бога и самоподтикването към изправление на своя живот чрез покаяние.
Днес ние чухме думите на евангелското повествование, което ни предава този момент, от който мнозина изтръпват. Когато настъпи Второто Пришествие на Спасителя, тогава Господ ще дойде в слава да съди този свят – не само тези, които Го познавали, но и тези, което не са Го знаели. И ето днес светият евангелист ни говори за тези критерии за оценки на този свят, които Бог предлага на хората. Да насочим към тях вниманието си: сред тези критерии ние няма да видим критерия „кръстен в православната вяра”, „изпълнения на пълното молитвено правило”, ние няма да видим голямото количество поклони, най-строгите установления на постните дни и много друго, които в нашата църковна среда е прието да се считат за стълбове на благочестието и праведността. Ние срещаме съвършено други критерии: „Аз бях гол, и вие Ме облякохте; Аз исках да ям, и вие Ме нахранихте; Аз жадувах, и вие Ми дадохте да пия; Аз бях болен, и вие Ме навестихте; Аз бях заключен в тъмница, и вие дойдохте при Мене. Елате и наследете Царството, приготвено за вас от създаването на света”. Бог предявява към човека съвсем други изисквания. Защо? Понеже всичко, за което ние говорихме в началото: и правилата, и постите, и поклоните, - всичко това са само средства, с които ние помагаме на своята душа малко да се откъсне от земята, да се издигне по-високо, та по-добре да види Господа. Господ говори за най-главното съдържание на нашия човешки живот. Той говори за нашата милост към другите хора и за нашата способност да бъдем по-близо до тези хора, да възприемаме тяхната болка и радост като свои собствени, да допуснем в своето сърце всички, които търсят утешение, в които отслабва надеждата, на които е нужно да им протегнем ръка за помощ. Ето тук става истинския прелом в човешкия живот – или на страната на светостта, или на страната на грехопадението, на падението в адската бездна, защото едни хора вършат това, а други – не. Така или иначе и православни, и инославни вършат това: и тези, които не са приели Бога, и тези, които само вървят към Него.
И ето Господ приветства всички, които изпълняват Неговото слово. Но тези, които не са направили нищо добро в своя живот, обидени, надигат глас към Господа и казват: „Господи, но кога сме Те видели гол или болен, или заключен, или, може би, гладен или жаден? Кога е било това, къде било това? Припомни ни!” Какъв адвокатски похват! И Господ им казва: „Вие не направихте това, на тези, които бяха редом с вас. На Мен не го направихте”. Какво значи това? Това значи, че във всеки човек, който стои редом с нас, има Божи образ. И служейки на този човек, според силите си, грижейки се за него, помагайки му, ние сякаш подаваме на Самия Господ.
И още една много важна дума, която ние чухме днес в Свещеното Писание, – думата виждане. „Кога сме Те видели?”, - питат и едните, и другите. Значи, хората са се отучили да виждат в другите хора образа Божи. Откъде идва това? От това, че зрението е отслабнало? Не достигат вътрешни сили, за да видим нещо, което, може би, лежи не на повърхността? Не, не затова. Това става, защото нашият взор е насочен съвсем не към заобикалящата ни среда и, разбира се, не към Небето. Към какво най-често е насочен нашият взор? Той е обърнат към самите нас – това, което се нарича егоцентризъм, когато човек е съсредоточен само към това, което е добро за него или лошо. За съжаление, мнозина днес се грижат за собственото си удобство и желания, което често може да доведе до печални последствия, например, когато от дейността на тези хора зависи живота на другия човек, а те могат да пренебрегнат своите задължения. Що за коравосърдечие? Що за безразличие? Що за егоизъм? Нима хората мислят, че ще избегнат Страшния Съд Божи и в този живот нещо няма да получат? Нали Бог винаги така дава: с каквато мярка мерите, с такава ще бъде и отмерено. Днес ти си отминал човека, утре тебе ще отминат. Ти ще узнаеш цялата тази болка. Днес ти не си пристъпил да помогнеш на болния, а утре ти ще лежиш на автобусната спирка със сърдечен пристъп и покрай теб ще минат десетки хора.
За да чуем Божият Глас, призоваващ ни във вечното блаженство, преди всичко, трябва да се научим да виждаме Бога в другите хора, каквито и да са те. Колкото и те да са осакатени духовно или телесно, колкото и безобразни да ни изглеждат в нашето секуларно възприятие. Това са хора Божии! Те са сътворени по образ Божи и по подобие. Не са опазили този образ, но той е неотнимаем от тях. И в това състояние да отминем човека за нас е напълно невъзможно. И ето защо, когато нека просим от Господа милост – не Неговото правосъдие за нашите дела, за нашите молитви и пости, а нека просим именно милост, защото нито постът, нито молитвата, нито трудовете, нищо не е в състояние да ни даде спасение, само Господ може да го даде по Своята неизказана милост. Нека си припомним, колко пъти ние сме минали покрай Господа, просещ на улицата подаяние, колко пъти не сме Го чули, когато е хлопал на вратата на нашия дом, колко пъти сме били коравосърдечни. И ето тогава, осъзнавайки това, трябва да молим усилено да се смили над нас и да ни дарува начин за изправление. Ето за това говори днес евангелското повествование. И светите отци, сякаш говорят, че Бог ще покрие всичко с милостта Си, че милостта у Него стига за всички, като ни казват: „Словото Божие ще си остане вярно и неизменно”. И ако Бог е казал така, така ще бъде. Не трябва да се боиш от това, но трябва да се боиш от друго – да не би да не забележиш Господа, Който идва към тебе с протегната ръка, просейки твоята милост, твоята помощ и твоето внимание. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев