В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днешната неделя, първата неделя на Великия пост, се нарича Неделя на Тържеството на Православието.
Този църковен празник бил установен в IX век във Византии в чест на победата над ереста наиконоборчеството - лъжеучение, което отричало почитането на иконите. Още в VIII век се появили лъжеучители, твърдящи, че иконопочитанието еравнозначно на идолопоклонство Ереста се оказаламного опасна, защото я поддържал със своя авторитет византийският император, към когото се присъединилипридворните и чиновниците.
Новопоявилото селъжеучение разделило обществото и силно гополитизирало. Бил свикан Вселенски Събор – събранието на всички епископи на тогава още едната, неразделенаЦърква. Отците на Събора утвърдили православнотоучение за почитането на иконите и отхвърлили ереста наиконоборчеството. И толкова голяма е била радостта от това събитие, че на мнозина вече им се струвало: никаква ерес повече няма да разклати учението наЦърквата и църковното единство. А половин век по-късно в чест на победата над опасното лъжеучение било постановено във всяка първа неделя на Великия пост дапрославяме това събитие, а заедно с това и тържеството на „Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква” над всяка ерес и над всяко разделение.
Обаче от историята знаем, че и след IX век ЦъркватаБожия неведнъж била разтърсвана от разделения и разколи и мнозина еретици въставали против нея,опитвайки се да разклатят църковното единство. И за дапротивостоим успешно на такива опити, следва да си изясним причините за появата в църковната ограда научения, отличаващи се от каноничното, общоцърковно учение.
В самото начало на първата седмица на Великия пост, размишлявайки за пътищата на духовния живот, ниеговорихме за природата на греха и за това, че грехът е отказ от Божия закон, от Божията воля и в някакъвсмисъл - отказ от Самия Бог. Това става тогава, когаточовек изтласква Бога от своя живот. С ума си той можеда вярва в съществуването на Твореца, обачефактически Бог не присъства в неговия живот, Той е изтикан в далечната периферия на вътрешния свят. Такъв човек си спомня за Господа рядко, най-често във връзка с големи празници или важни житейски събития; в ежедневните пък обстоятелства постъпва така, сякашБог не съществува. Но ако Бог не е в центъра на битието на човека, тогава на Неговото място се оказва малкото егоистично „аз” на самия индивид. То става и цел наживота, обект на поклонение и висш съдия, доколкоточовек живее само за името си и за самия себе си. Аосвен това, то става за него единствен източник на мъдрост, единствен източник на истината.
Именно такова състояние на човешкия дух светите отцинаричат горделивост. В гордостта скришом се проявява цялата природа на греха. Ние знаем, че дяволът е въплъщение на абсолютната горделивост, защото внеговия живот Бог не присъства, макар той да знае какво е Бог. В живота на дявола е само той самият, а също иуловените от него хора, постъпващи по неговотовнушение, поставящи самите себе си в центъра набитието. За такива хора най-често не съществуват никакви високи авторитети, те са убедени, че сами саизточник на норми, правила и житейски критерии.
И ако такива хора, а те са навсякъде, се появяват в църковната ограда и при това получават учителна власт, тогава те често започват да разбират вярата не така, както ни учи Майката-Църква, и създават за съблазън наближните лъжливи и опасни учения. Но как даразпознаем такъв човек, нали и „сам сатаната се преобразява в ангел на светлината” (2 Кор. 11:14)? При това подобен човек външно може да бъде благообразен и духоносен, той може да носи свещенически и даже архиерейски одежди, убедително и гладко да говори, тойможе да възпламенява доверчивите сърца и да увлича след себе си народа.
Как да отличим правдата от лъжата? - А разликата се заключава в способността или неспособността на всекичлен от църковната община със смирение да приемесъборната вяра на Църквата и всецяло да подчини на тази вяра своите разум и воля. Всеки, който съединявасвоята мисъл с учението на Светата Църква, дадено ниот Бога, е православен човек, признаващ за източник наразума не самия себе си, но Господа. Такъв човек, с подобаващо на истински вярващия смирение, оценява самия себе си, своите възможности и способности. Тойвярва с лекота и радост, защото твърдо знае „как трябва да постъпва в Божия дом, който е църква на живия Бог”.Той вярва, че чрез Църквата говори Сам Господ, защото,според Словото Божие, Църквата е „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15).
За хората, твърди във вярата и верността, в особениячин на Тържеството на Православието, който се извършва днес във всички храмове, се казва:„Пленяващи своя разум в послушание на БожественотоОткровение”.
На Господа било угодно делото на спасението,извършено от Единородния Му Син Иисус Христос, и правдата, която Той проповядвал на хората в дните наСвоя земен живот, никога да не пресекват в нашия свят. И с тази цел Бог върху Своята кръв създал Църквата, общината на верните, изповядващи една вяра и оставащи привързани към нея даже до смърт. На Богабило благоугодно именно в тази община да продължавапрез вековете присъствие на земята на НеговияВъзлюблен Син. Спасителят невидимо, но реално съссилата на Светия Дух пребивава в Църквата като община на вярата. Затова апостол Павел нарича Църквата Тялона Самия Господ и Спасител (Еф. 1:22-23). В товамистическо Тяло Сам Спасителят тайнствено присъствакато глава на Църквата, а заедно с Него пребиваваНеговата Божествена правда и истина.
За вярващия човек е много важно да знае и разбира, чена земята има място, където се провъзгласява Божиятаправда. Нали ние живеем в такъв страшен свят, където е имало, има и ще има толкова учители и тълкователи -един от друг по-умни и самоуверени, самовзаимноизключващи се учения, толкова съблазнени иизмамени хора. Ние говорим с такава увереност за това, защото в пространствата на човешката история от век във век се оправдава пророчеството на Спасителя, предпазващо верните пред лицето на нашествието напълчищата на „лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители” (Мат. 7:15).
Понякога не е лесно да отделиш истината от заблудите, светлината от тъмнината, когато в нашия свят всичко етака сложно объркано и преплетено, а лъжата лесно се облича в дрехите на истината и сам дяволът понякогаизползва за своите цели думите на правдата. И тук е най-опасното - когато човек е убеден, че той сам способен е да бъде източник на мъдростта. Ако хората потакъв начин определят смисъла на собствения си живот и своето значение в живота на ближните, тогава те стават лесна плячка на дявола, защото последният може давложи в човека всякакви мисли. И ако над такъв човекняма висш закон, няма Божествено правило на вярата, заповядана норма на живот, тогава той е способен даизмисли за себе си всякакви закони, правила и норми.Тези самочинни правила и закони могат да бъдат дяволски внушения, насочени към погубване не само наотделни души, но и на целия човешки род, защото крайната цел на сатаната е унищожението на всичкосътворено и одушевено от Бога, всеобщата гибел, тоталното небитие.
Ето защо ние трябва по-често да си спомняме, чеЦърквата е стълб и крепило на истината, че в нея с насговори Сам Бог. Той говори не с висок глас от небесата, съпровождащ се с тътена на гръм и блясъка на мълнията, но с тих глас, който звучи във всяка душа, подбуждайки я към вършене на добро и изобличавайки я занеправедни дела. Лекото дихание на истината и красотата, проникващо в човешкото сърце, ни носиправдата Божия. А ние трябва да свържем своя разум с тази Божествена истина, която пребивава до свършека на времената в Църквата и да го пленим в послушаниена Божието Откровение.
Ние трябва да помним, че словото църковно е истина и правда. Това ни е нужно не само, за да имаме възможност с ума да отличим правдата от лъжата, но иза да живеем по Божията правда, а не по сатанинскаталъжа, да не се пленяваме от греховни съблазни, но да сеутвърждаваме в истината Христова; та правата вяра, която изразява, провъзгласява и утвърждаваПравославната Църква, да се осъществява в нашияличен, семеен, обществен живот, така че фундаменталнаоснова на всяко човешко общежитие да бъде Божиязакон, а не лукавият човешки обичай.
Ето тогава дяволската сила ще се окаже неспособна да разколебае нашите разум, воля и чувства, да ги отклони от единия истински и спасителен път. Но, благословяйки за този житейски подвиг, Господ, с думите на Свояапостол, едновременно ни предпазва: „И тъй, гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави. Затова недейте бива неразсъдливи, а разпознавайте, що е воля Божия” (Еф. 5:15-17).
Да, действително непрости и понякога криволичещи са пътищата на човешкия живот. И да даде Бог за всеки от нас Христовата Светлина, сияеща в живота на Църквата,да бъде пътеводна звезда, помагаща да не кривнем отединствения спасителен път. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев