“Аз съм пътят и истината и животът” /Иоан 14:6/.
Всяка неделя от Великия пост има две значения. От една страна, всяка от тях разкрива духовната диалектика на поста. В продължение на историческото развитие на Църквата почти всяка великопостна неделя е придобила освен това и второ значение. Така през първата неделя Църквата празнува тържеството на Православието, спомняйки си победата над иконоборчеството и възстановяването на почитанието към иконите през 843 година в Константинопол. Връзката на това празнуване с поста е чисто историческа: първото тържество на Православието се е случило точно през тази неделя. И не случайно в този ден се чете евангелското четиво за това как един от бъдещите Христови ученици се усъмнил в Него, а друг му казал: ”Дойди и виж” /Иоан 1:46/. Той отишъл и видял Спасителя и почувствал със сърцето си, че пред него стои Самата жива Истина.
Тези думи “Дойди и виж” се отнасят и към Църквата Христова, към явяването на Христос на земята. Мнозина казват:”Къде е вашата истина, в какво е вашата истина?” – тъй като считат, че тя е вече остаряла, отминала, ненужна, - а ние отговаряме на хората с думите: ”Елате и вижте”. Но не нас, грешниците, защото ние сме лоши свидетели Божии, а елате погледнете на Нашия Господ, на Неговата нетленна красота, на жертвената Му любов, на Неговите кръстни страдания, на Неговото учение, на Неговия Дух, Който е с нас.
Днес модерният човек почти не разбира, че е необходимо в името на своето вечно спасение да се покори на истината, разкрита от Бога в Библията и разтълкувана правилно от светите отци на Православната Църква. Печално наследство от западния хуманизъм е максимата: ”Всеки по свой начин трябва да си се спасява”. Насаждането на този пакостен принцип е едно значително постижение на сатаната. Не може всеки по свой начин да се спасява, защото един е пътят на спасението. Нашият Господ Иисус Христос казва: ”Аз съм врата; който влезе през Мене, ще се спаси” /Иоан 10:9/. Ако всички тръгнат да се спасяват, кой както си знае, вън от истинската Църква, следвайки своите заблуди, никой няма да се спаси. Това всъщност е крайната цел на сатаната.
Печално постижение на новите лъжехуманистични идеи е модерният възглед, че всички религии, всички вероизповедания са еднакво добри. Придържането към светото Православие се схваща като тесногръдие. “Безразличието във вярата или признаването на всяка вяра за еднакво спасителна – пише свети Иоан Кронщадски – води към безверие или охладняване към вярата, към нерадение за изпълняване правилата и уставите на вярата, към изчезване на любовта между християните. Всички божествени сили, необходими за живота и благочестието са ни дадени в православната вяра, а в другите вери и изповедания тези божествени сили произволно и дръзко, мака и не всички, са отхвърлени от лъжливите човешки мъдрувания”. Единствената истинска Църква, според свети Иоан Кронщадски е Православната Църква. “Оная вяра е истинска – казва светителят – която ежедневно и непрестанно изтребва в човека всегубителния грях, очиства го, освещава го, просвещава, обновява, оживява, укрепва го, а не оная, която произвежда вражда, преследване или която докарва до лъжемъдруване, до господство на покварения човешки разум над Божественото Откровение, до отхвърляне на иерархията, тайнствата, пастирите и почти всичко онова, което Дух Светий, действал в светите апостоли и светите отци, е установил за нашето спасение”.
Мнозина критици на Православната Църква я обвиняват в закостенялост, в неприспособимост към времето, в което живеем. Всеки опит християнството да се пригоди към духа на времето, към преходните движения и режими на определени исторически периоди, отнема от християнството оная специфична ценност, която го прави единствената богочовешка религия в света. В православната философия за обществото основен принцип е: Богочовекът Христос да не бъде приспособяван към духа на времето, а обратното – духът на времето да се приспособява към духа на Христовата вечност.
Само така Църквата ще може да съхрани животворната и неизменна Личност на богочовека Христос и да остане Богочовешко общество, в което хората са приятели и живеят чрез божествената любов и правда, молитва и пост, кротост и смирение, боголюбие и братолюбие и други божествени добродетели.
Според християнската философия за живота и света, и човекът, и обществото, и народът, и държавата трябва да се приспособяват към Църквата като вечен идеал, а Църквата по никакъв начин не трябва да се приспособява към тях, а още по-малко – да им робува.
Някои си представят Православието като наръчник от правила и забрани. Други – като културно-етнографски резерват. Трети намират утеха в храма и в топлата му тиха утроба забравят своите рани и проблеми. Четвърти свеждат Православието до национална и домашна традиция, до набор от външни обреди и жестове.
Битува невярното мнение, че е достатъчно да има православие, ограничено в храма и изразяващо се в богослужебни действия и чинопоследования. В останалото време, съгласно това мнение, можем да живеем като всички, да участваме в живота и културата на нашето време без всякакви проблеми, дотолкова, доколкото не извършваме грях.
Всеки, който е разбрал колко е дълбоко Православието и колко са сериозни задълженията на православния християнин, а също така какви задължения ни налага, какви тотални изисквания предявява към нас съвременния свят, лесно може да разбере колко е погрешно това мнение.
Или сме православни по всяко време, във всяка житейска ситуация или всъщност съвсем не сме православни. Нашето православие се разкрива не само в строго религиозните ни възгледи, но и във всичко, което правим и говорим. Болшинството от нас почти не осъзнават, че носят християнска отговорност за светската страна на живота си. Човек с истински православен кръгозор ще преживее всяка част от живота си като православен.
Но как можем в нашия всекидневен живот да подхранваме и поддържаме православен светоглед?
Първият и най-очевиден път е да бъдем в постоянно съприкосновение с извора на християнско захранване, с всичко, което Църквата ни дава за нашето просвещение и спасение: църковните служби и светите тайнства, Свещеното Писание, житията на светиите, творенията на светите отци и учители на Църквата.
Християнката духовна храна по самата си природа е нещо живо и захранващо. Но ако нашето отношение към нея носи чисто теоритически и книжен характер, то ние няма да получим тези благо, които тя може да ни даде. Затова, ако четем православни книги или се интересуваме от православие, само за да получим информация или, за да блеснем със своето знание пред другите, то ние не виждаме същността. Ако сме се запознали с Христовите повели и правилата на Църквата само заради това, за да постъпваме “правилно” и да съдим за “неправилността” на другите, ние не виждаме същността. Те трябва не просто да оказват влияние на идеите ни, но и непосредствено да засягат нашия живот и да го променят. По време на всяка голяма криза в човешките дела, хората, които познават повърхностно законите, каноните и правилата, не могат да оцелеят. Силни ще се окажат онези, на които православното образование е дало усета за това какво е истинското християнство, онези, чието православие се намира в сърцата им и е способно да затрогне други сърца.
Братя и сестри, един е пътят на спасението. Той е Сам Иисус Христос /вж Иоан 14:6/, правилно разкриван и вярно следван в светата Православна Църква. Затова нека не се увличаме от разни чужди учения /Евр.13:9/, да се пазим от заблуди, за да не отпаднем от твърдостта на вярата си, да бъдем не само “битови” или “неделни”християни, но да растем в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа, Комуто слава подобава сега и винаги и во веки веков /2 Петр.3:17,18/. Амин.