Окайваме се колко суетен и празен е животът ни, как нищо не ни радва, нищо не ни вълнува, как се носим по течението, а грижите и задълженията ни давят...
Питам се: какво искаме, от какво се оплакваме, трябва ли да загубим нещата, които имаме, за да ги оценим семейството ни, работата, колегите, приятелите, дома ни... всичко, което ангажира времето и вниманието ни, всичко, което сме сега и което притежаваме. Защо не умеем да ценим и да се радваме на нещата, които имаме? Защо всичко, с което сме свикнали, престава да бъде желано, нужно, ценно за нас? Защо разбираме, че сме били щастливи едва тогава, когато вече не сме?
Все пропускаме щастието, защото не умеем да ценим моментите и онова, което носят те. Всъщност може да живее пълноценно и да бъде истински щастлив само този, който умее да забелязва и да се радва на малките чудеса, които животът ни поднася всеки миг. Малките чудеса, покрай които преминаваме с такова нехайство, сякаш хиляди години ще живеем на тази удивителна планета, сред тези забележителни хора.
Как да си върнем изостреното внимание към живота? Как плъзгащият се по повърхността на нещата поглед да проникне отвъд завесата на видимото и да се потопи в божественото, в чудното? Как да възстановим загубената си способност да забелязваме, да вникваме, да внимаваме, да разбираме, да усещаме, да се радваме на всичко, което ежедневието ни предоставя? Как да си върнем способността да забелязваме ненатрапчивото, да ценим необикновените “обикновени” неща, да не преминаваме равнодушно покрай прекрасните мигове от живота си?
Начинът е: от време на време доброволно да се ограничаваме, да се лишаваме. Най-добре по време на пост.
Постът е време не само на телесно въздържание, а и на духовно просветление. Православието препоръчва по време на пост да ограничим общуването си, светските си изяви, интересите си... Доколкото е възможно да търсим самотата, да се придържаме към мълчанието, доколкото е възможно, да се прибираме в себе си, повече да се вглеждаме в нещата, които правим, които мислим и които говорим, повече да ценим времето...
Тогава всичко става друго! Преобразява се. Добива или губи значение разкрива истинската си стойност. Започваме да виждаме по нов начин света и живота си.
След поста и въздържанието, с което е свързан, преоткриваме вкуса на храната, възприемаме я като дар; след доброволното си изгнание преоткриваме радостта от общуването; преоткриваме възторга от всичко, което ни дава ежедневието, от всичко, което ни заобикаля, което сме и което притежаваме. Проблеми, които са ни се стрували огромни и непреодолими, се оказват незначителни и се разрешават сякаш от само себе си. Хора и ситуации, които са ни плашели, започваме да виждаме поновому.
Любовта от нещо абстрактно и непостижимо става достъпна, придобива конкретни измерения. Нещата, от които доскоро сме били уморени и отегчени, започват да ни носят утешение и радост: познатите шумове, познатите гледки, ритуалите на ежедневието ни, кръгът в който се въртим... Хората, с които живеем и хората, които срещаме в ежедневието си, стават много важни за нас и много ценни. Разбираме, че животът и смисълът му е нещо, което градим тук и сега, че той е кратък и скромен, защото е човешки, но е велик и безкраен, защото чрез него вършим делото Божие. Всички, които населяват монотонното ни ежедневие, са Божии пратеници: как гледаме на тях, как им говорим, как се отнасяме с тях, как вършим всекидневните си задължения... всичко това е много, много важно. Всичко това отеква във Вечността.
По време на поста усещането за безсмислие на живота ни отстъпва на съзнанието за великия смисъл на всичко, което правим и това разбиране прави ежедневните ни, незначителните сами по себе си неща наистина значими. Разбираме, че онова, което прави обикновените неща изключителни, е необикновената любов, с която ги възприемаме. Разбираме, че всичко в живота ни има смисъл и може да ни послужи за спасение.
И си мисля, дали и онези сривове, черните кладенци, в които пропадаме, отчаянието, болката, празнотата, ожесточението и страховете, които ни обземат (винаги някъде между два поста) не са също така спасителни, както благодатните състояние на душата ни? Защото как иначе ще оценим радостта и удивлението от живота в Бога, ако не усетим понякога ужаса да живеем без Него?