Скъпи братя и сестри, във 2-ра неделя след Петдесeтница – ние празнуваме паметта на всички светии, просияли на родна земя. Затова днес предлагам да се замислим всеки за своето служение на Бога. Каква част от живота ние посвещаваме на нашия Създател, на Отца?
За това да си припомним историята за жертвата на бедната вдовица (Мк. 12:41-44; Лк. 21: 1-4). Мнозина богати бавно и тържествено, с притворно-небрежен вид пускали в съкровищницата на храма звънтящи сребърници. За тях било важно какво ще помислят за тях и как ще ги уважават за това.
На фона на тяхното показно благочестие ние виждаме искреността и сърдечността на бедната вдовица. Плахо, крадешком, срамувайки се от нищожността на своя дар, тя пуснала последните две лепти.
Господ „гледаше, как народът пуска пари в съкровищницата”. А нали така Той гледа и към всекиго от нас... „Като повика учениците Си, Иисус им рече: истина ви казвам, че тая бедна вдовица тури повече от всички, които пускаха в съкровищницата, защото всички пуснаха от излишъка си, а тя от своята немотия тури всичко, що имаше...”
За нас това е важен урок. Искреност, усърдие и любов – ето какво цени Господ. Свети Василий Кинешемски по този повод пише следното „Ние чeсто сме склонни към уговорката, че с нищо не можем да служим на Бога, защото нямаме за това нито средства, нито способности. Едни тази мисъл ги угнетява, други, обратното, не без удоволствие намират в нея оправдание за своята леност и немарливост. Примерът на бедната вдовица ни учи, че и малките жертви и дела могат да бъдат ценни пред Бога, ако се правят със сърдечно усърдие; а незначителните размери на тези жертви ги правят възможни и достъпни за всекиго. Затова нито един човек не може да се извинява, че няма достатъчни средства за служение на Бога. Дарът може да бъде неголям и в това няма грях пред Бога. Лошо е, когато в сърцето няма усърдие и желание да се направи нещо за Бога”.
При това е важно да помним думите на Спасителя: „Първом търсете Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това [потребното за живота] ще ви се придаде” (Мат. 6: 33). А как да търсим? Трябва и да се молим, и да се борим с помислите, и да не осъждаме, и да не се обиждаме, да си отстъпваме един на друг, макар и да се чувстваме ощетени (после ще спечелим много повече), да прощаваме и по-бързо да се помиряваме, по-често да посещаваме Божия храм и да приемаме Светите Тайнства…
Надявам се, че добре знаем това. Обаче често се случва, че знаем, но не изпълняваме! А нали може да ни сполети участта на безплодната смоковница от Евангелската притча. Стопанинът на лозето не намерил плодове на нея и казал на работника: „Ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята ?” (Лк. 13:7).
Поради какво се раздразняваме, гневим се, караме се, обиждаме се, униваме? Поради това, че забравяме истинската вяра, забравяме думите на Спасителя. Често ли с внимание четем Евангелието? Ако бихме вярвали в Господа с цялото си същество, тогава всичко бихме вършили спокойно, мирно, с молитва. Господи, помогни ни да се укрепим във вярата!
Превод: Прот. Йоан Карамихалев