Евангелието в този неделен ден ни разказва за изцеленията, извършени от Христос в Капернаум. Апостол Матей насочва нашето внимание към две от тях. Това са изцелението на двамата слепци и на немия бесноват. На какво ни учат тези събития?
След възкресяването на дъщерята на Иаир Господ вървял по улицата и „тръгнаха подире Му двама слепци и викаха: помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов”. Христос не се спира, за да покаже, както отбелязал свети Йоан Златоуст, усърдието на тези слепци. Слепците пък, проявявайки вяра, че Христос може да ги изцели, Го следват. „Когато дойде вкъщи, слепците се приближиха до Него” с молба за изцеление. Господ ги пита: „вярвате ли, че мога стори това?” (Мат. 9:27-28).
„Защо Христос задава този въпрос? Нали те вече са се потрудили да дойдат при Него, а за слепите не е лесно да се придвижват по улицата. Същият светител в този въпрос на Христа вижда Неговото намерение „да укрепи вярата им и да покаже, че те сами са участвали в своето изцеление”. Те, без да се съмняват, Му отговарят: „да, Господи!”. Те още веднъж показват своята вяра, и тогава Христос ги изцелява с думите: „нека ви бъде по вашата вяра” (Мат. 9:29).
Получили изцеление, тези хора не само видели небето, заобикалящия ги свят, роднини и близки, но прозрели духовно. И забравили забраната на Христос „гледайте, никой да не узнае”, тръгнали и възвестявали „за Него по цялата оная земя”.
Христос не извършва чудото на изцелението на тялото, а още повече на душата на човека, ако сам човек не търси изцеление и не идва при Бога, а се крие от Него в дебрите на своя егоизъм, в лабиринта на ежедневната суета. Желаещият изцеление е необходимо вътрешно да се събере, да осъзнае своята потребност от Божията помощ. За да го чуе Господ, както чул евангелските слепци, трябва да има решимост да се избави от духовната слепота. Тези страдащи хора не просто идвали при Христос, както ние понякога „притичваме” в храма, а Го следвали, преодолявайки всички трудности по пътя и викали от дълбината на душата си: „Помилуй ни!” (Мат. 9:27). Всеки човек има болести духовни и телесни, но за да получи изцеление от Бога, трябва да застане пред Него с вяра и осъзнаване на своята неправда. Само така се открива Бог – в диалог между двамата, лице в Лице.
Двамата изцелени още не излезли от дома, когато при Христос довеждат още един страдащ човек – „немия бесноват”. Свети Йоан Златоуст казва, че у него „болестта била не естествена, но произхождала от дяволска злоумисъл... Бесът свързал езика му, а с езика и душата”.
Бесноватостта е духовно разстройство. Бесът завладява човека, направлява неговата воля, мислите, чувствата, той във всичко противодейства на Бога, затова обсебеният не понася четенето на Евангелието, молитвите и светената вода, бива агресивен, губи контрол над себе си, извършва асоциални постъпки.
И ето такъв човек довеждат при Христос. И Господ не изпитва вярата му, не встъпва с него в диалог, а властно изгонва беса, изцелявайки болния. „След като бесът биде изгонен, немият проговори” (Мат. 9:32-33) – съобщава апостолът.
И тук ние отново виждаме различната реакция на обикновените хора и на фарисеите, считащи себе си за учители на народа, на това чудо. Първите изпитвали радост и удивление: „никога не е бивало такова нещо в Израиля”, а фарисеите, изпълнени с гордост и ненавист, „думаха: Той изгонва бесовете със силата на бесовския княз” (Мат. 9:33-34).
Изцелените от Господа с благодарност разнасяли вестта за чудо по цялата околност. Само човек, имащ вяра, е способен на жив сърдечен отклик, ако получава благодеяния от Твореца. Юдеите нямали такава вяра.
И в наше време да видиш Бога, да приемеш Христос в своя живот и да Му бъдеш благодарен е тежко. Днес е модно да демонстрираш своята „компетентност” по въпросите на вярата, да изказваш несъгласие с църковните установления, във всичко да виждаш необходимост от промени, но само не в своя живот. Нерядко от кръстените се чува: „Аз с това не съм съгласен”, „не разбирам защо има такива изисквания”, „за какво да ходим в храма?”... Хората не искат да изменят обичайния си начин на живот и да се подчинят на правилата на Евангелието, даже ако знаят, че съгрешават. Но нужно е да разберат, че друг път в Царството Христово, освен отказ от греха чрез покаяние, няма. Живеейки в постоянни злословия, раздразнения, ропот към всички и към всичко, ние погребваме себе си в душната пещера на гордостта и все повече се отвръщаме от Лика на Спасителя. Човек, който се противи на Бога, както казва апостол Павел, се уподобява на паднал дух и става „син на неверието” (Еф. 2:2).
Ние не осъзнаваме доколко Господ ни е близък. Нужна е само малка крачка в преодоляване на своето „аз”, необходимо е да се вгледаме в своята душа, да видим неправдата в своя живот, да помолим Христос за помощ в своите духовни немощи в Тайнството на изповедта и да пристъпим със смирение към Евхаристийната Чаша, за да вкусим Тялото и Кръвта Христови.
Животът за вечността – това е живот с Христос, който започва от купела на кръщението. Да застанем на пътя на истинското благо и да вървим по него никога не е късно, само трябва да имаме вяра и да проявим решителност. Бог да помага на всички!
Превод: Прот. Йоан Карамихалев