Когато ние слушаме евангелското повествование за учениците Христови, плаващи с лодка сред бурята, неволно си припомняме за пророк Илия, който по повеление на ангела в продължение на четиридесет дни и нощи вървял до планината Божия Хорив. Бог ни кани, както някога Илия, на среща с Него и определя мястото на срещата. Но колко често ние закъсняваме или просто не идваме при Него! Вън от съмнение e, ние не сме достатъчно внимателни към Господния призив. Казват, че човек е това, което желае. Кажи ми какво искаш и аз ще ти кажа кой си ти. Има ли у нас желание да въздадем слава на Бога и да Му принесем благодарност? Може би, ние не сме смирени в нашите молитви? Разбира се, ние често искаме извънредни духовни явления, но съвсем не бури, не земетресения, не огън. Господ е в повея на тихия вятър, в „лъх от тих вятър”.
Ние нерядко изпадаме в униние от това как се молим, защото осъзнаваме, че Господ отсъства от нашия духовен живот. „Аз не мога да се моля, защото не чувствам нищо. При това аз не получавам нищо”. Ние не трябва така да съдим за качеството на нашата молитва. Достатъчно е да имаме увереност, че ние самите присъстваме на молитвата. Нашата молитва ще започне да се вглъбява, когато ние разберем, че да започнем да се молим, означава, преди всичко, както казват светите отци, да замълчим. С други думи, да се избавим от многогрижието и многословието, за да станем способни да слушаме повея на тихия вятър. Този тих вятър вее винаги, но ние създаваме в себе си толкова шум, че не можем да го различим. Този „лъх на тих вятър” е Светият Дух. Той, казва апостол Павел, се моли в нас.
Началото на истинската молитва е готовността да кажем, както това правят светиите: „Господи, Твоят раб Те слуша”. Такова слушане е също така и послушание. Как можем да вършим волята на Отца, ако ние не я знаем? Но само слушайки Господа - в молитвата, в богослужението, в усърдното и благоговейно четене на словото Божие, - ние започваме да различаваме Божия замисъл за всеки от нас. Този замисъл е да ни приведе към вечното блаженство, да ни направи безкрайно щастливи. Как трябва да се боим да не пропуснем този дар!
Ако сред милионите кръстени са толкова малко днес такива, които са готови да посветят целия си живот на Бога, това е, не защото Христос повече не ни призовава, а защото ние не намираме време, за да Го слушаме внимателно. И, познавайки Го, да отговорим на Неговия зов.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев