В тези дни ние възпоменаваме събитието на намирането на Кръста Господен и в днешния неделен ден Църквата ни предлага да поразмислим над думите на Спасителя за необходимостта за всеки човек от подвига на кръстоносенето, за да се спаси.
В беседата Христос разкрива на учениците целта на Своето пришествие в света – спасението на човека чрез кръстни страдания. Но апостолите не разбират за какво техният Учител трябва да умре и при това със страшна смърт на кръста. Петър започнал да Го разубеждава, но Христос му забранил, и, „като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мк. 8:34).
За човека няма друг път за освобождаване от греха и придобиване на вечността, освен да носи кръста си и да следва Христос. Вечността се открива само чрез подвига на кръстоносенето. И колко по-далеч човек отстъпва от Бога, толкова по-тежко става завръщането към Него. Приемайки греха в своето сърце, човек неизбежно губи своята душа и се отдалечава от Бога.
За свободата на нашата душа е заплатена най-висока цена – Кръстната смърт на Сина Божи. Той ни е дал възможност да избегнем участта на падналите духове и да научим думите за вечен живот (вж. Ин. 6:68). Но как да узнаем правилно ли ги изпълняваме?
Следването на Христовите заповеди изисква самоотверженост – отказ от търпимост не само към прищевките на своята плът, но и към недобрите привички на душата. „Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби” – казва Спасителят (Мк. 8:35). Душата трябва да преодолее своето несъответствие с Христос и Неговото Евангелие, за да възприеме и удържи вечния живот. Както пише апостол Павел, трябва „да отхвърлите от себе си ветхия според предишното ви живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти, да се обновите с духа на своя ум и да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината” (Еф. 4:22-24).
Напълно да се очистим от неправдата и да се облечем в праведност може само по един път – с носене на кръста, с изкореняване на всичко, което е противно на Правдата Божия. Всеки християнин има свой кръст. Той се създава от собственото вътрешно несъвършенство, а също така от външните обстоятелства, от отношенията с околните. Нашата професионална дейност, положението в обществото, семейството, колектива – всичко, което определя нашите задължения и ни свързва с околните, изисквайки отказ от нашия егоизъм заради благото на ближния, всичко това съставлява нашият личен кръст. Трябва да го приемем, следователно, да не роптаем, да не се отчайваме, да не униваме и не се смущаваме, защото кръстът винаги се дава според силите.
Носенето пък на кръста – това е любов към Бога и любов към ближния, като към самия себе си. За това всеки човек е надарен с особени дарове. За необходимостта от тяхното използване и развитие се говори в евангелската притча за талантите (вж. Мат. 25:14-30). Наименованието на античната парична единица „талант” отдавна е станало нарицателно, обозначавайки вроденото дарование на човека. Всички хора са одарени от Бога в различна степен, но всеки човек носи отговорност пред Твореца за това как е използвал своя талант.
Притчата ни подбужда „да не зариваме своя талант в земята”, а да го „отдадем на околните. Господ казва, че Сам ще действа в човека, ако той употреби своя талант за благото на ближните, послужи за спасение на другите хора. Най-главният талант на всеки човек – това е способността жертвено да обича ближния, без да очаква от него никаква полза за себе си. В това се съдържа централната мисъл на притчата.
Ако човек скрие своя дар, той не само ще бъде безполезен за другите, но духовното скъперничество ще го осъди на вечна мъка. В бъдещия век „всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има” (Мат. 25:29).
Осъзнавайки значението на своя личен кръст, с радост да го носим, влагайки своите духовни таланти в преумножаване на Божията любов към човека и Господ не ще ни остави без Своята помощ.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев